Елфи: Дисекция на любовната измама

Време за литература: Психологическата проза на Зорница Джоринска
Никола ИВАНОВ, литературен критик

Книгата „Елфи: дисекция на любовната измама“ на Зорница Джоринска е по-скоро нетипична за българската литература. Защото действието се развива само в чужбина, главно в Англия и на други по-скоро загатнати топоси. Героите също са само чужденци. Така че някои от читателите биха възприели романа като нямащ общо с България и българите. Разбира се, подобно мнение би се получило само при повърхностен прочит на романа. По-внимателното и задълбочено общуване с творбата ще ни разкрие, че авторката поставя проблеми, които са универсални за хората, независимо къде живеят. Още повече, че светът заприличва на голямо село и българите се движат свободно из него. Вече близо от три десетилетия българинът се движи без сериозни ограничения в почти всички точки на света и общува свободно. Така че романът е по своему космополитен. В началото Зорница Джоринска мисли да кандидатства в Художествената академия но завършва западна филология, работила е в чужбина, занимава се с организиране на звукозаписна, клубна и концертна дейност, с преводи и дублаж на филми и други. Прекарвала е продължително време в Италия, Австрия, Англия, Израел. Започва с поезия и още като ученичка печели конкурса „Петя Дубарова“ на сп.“Родна реч“. Всичко това си личи и се отразява на романа.
Подобни творби преди години написа Виктор Пасков. Макар че неговите разкази, новели и романи почти винаги са населявани и от български персонажи. Длъжен съм да подчертая, че не правя художествени аналогии между творбите на Виктор Пасков и романа на Зорница Джоринска, а само констатирам сходство в съдържателно отношение. В случая нямам предвид български автори, които са родени или живеят в чужбина като Мирослав Пейков, Капка Касабова, Димитър Динев, Илия Троянов и други.
Главните персонажи в романа са хора на изкуството, интелектуалци и покрай тях близките и приятелите стават съпричастни към изкуството им. Главната героиня Елфи Бенет е много талантлива художничка, която е всеотдайна на рисуването. Чрез нея Зорница Джоринска отправя едно от главните си послания, че само обсебените от изкуството си могат да достигнат върховете. Много дълбоко авторката е разкрила психологията на човека на изкуството не само чрез образа на главната героиня, но и на Ирланд, Стивън Лакомб, Фалко, Родолфо и останалите. Дори манекенките Лесли Аделаид и нейната загинала колежка са също преотдадени на манекенството и живеят с него.
Елфи е болна от тежка форма на мигрена, омъжена е за доктор Бенджамин Стратън – известен и преуспяващ психоаналитик и психотерапевт. Неговите сеанси търсят изпадналите в сериозни депресивни състояния известни личности. Елфи е наясно с постоянните му сексуални забежки и изневери. Така той смята, че се утвърждава като мъж и това повдига самочувствието му. Елфи също не е светица в интимния и сексуалния си живот, само че тя го прави само когато има чувства към съответния мъж, а не заради спорта, или пък да си отмъщава. Имат две деца, които Елфи обича. Отношенията им като мъж и жена отдавна са приключили, но формалното съжителство е търпимо и за двамата, може би в името на децата. Доктор Стратън по-скоро формално е съпричастен и подкрепя изявите й като художник, защото е духовно ограничен.
В главната героиня Зорница Джоринска е въплътила и друго свое основно послание: за самотата на човека на изкуството, защото изкуството го обсебва до такава степен, че когато твори, за него външният свят престава да съществува.
В романа авторката разсъждава и за секса и любовта. „Сексът е за начинаещите. Любовта е за напреднали.“ – са думи на една от героините й.
„Елфи: дисекция на любовната измама“ е преди всичко психологически роман, в който героите и сюжетът са повод за проникване в душевността на героите. За външните им видими действия и постъпки авторката се опитва да достигне до вътрешните механизми на душевността им, които са истинският двигател на техните прояви и действия.
Персонажите на Зорница Джоиринска не са едноизмерни, елементарни, примитивни, а сложни в психологически смисъл. Разбира се, срещат се и по-примитивни като Арсения Калнинш, чиято прагматична цел е да се добере до влиятелен и богат мъж, който да й стане съпруг. Затова лесно преминава през леглата им и дотам. Някои направо я отхвърлят, което, колкото и да е посредствена, я обижда, но и озлобява.
Лицемерието е дразнещо за Елфи. Главната героиня разсъждава: „Не разбирам защо околните лъжат, лицемерничат и манипулират, защо ми казват това, което си мислят, че искам да чуя, докато мъжът ми ми показва неща, които не искам да знам, например какви безсмислени хора сме.“ В романа си Зорница Джоринска се стреми да се домогне до най-съкровените кътчета в духовността на героите си, в движещите мотиви за техните постъпки, , преживявания и действия. И въобще я интересува психологията на човека. На въпрос на Калнинш към Елфи за близостта й с нейния брат Ирланд, главната героиня отговаря: „Близки, може би много, вторият ми баща е женен за майка му, ние сме леко изнервени членове на разхайтено семейство, не си говорим често, но в критични моменти – винаги. Не излизаме редовно, но когато сме го правели, винаги е имало елемент на прозрение за нещо важно, за нещо съществено, което се е запъвало по вътрешните ни въпросителни и се е хлъзвало към защитената територия на дилемите без отговор… Ирланд ме е срещал с толкова значими хора, Ирланд ми изпрати Родолфо, Ирланд ми намери детегледачката… Ирланд каза на Бенджамин за доктор Бросман и сега мога да пия коктейл, без да се свлека от мигренозен пристъп до час…“ Това наистина е близкият човек, от който всички имаме потребност. Той ни е нужен точно в критичните и важни моменти от живота на всеки човек. Не е важно постоянно да сте заедно, а когато индивидът има най-голяма и решаваща нужда от помощ и подкрепа.
Най-важните неща за човека, за да изживее пълноценно живота си са изречени от жената: истина, благородство и оптимизъм. И четвъртото, което тя добавя е семейството. Разбира се, в по-общ контекст можем да добавим Любовта и Свободата.
В романа откриваме и проблема за престъплението и наказанието. Елфи не намира сили да се раздели със съпруга си и да заживее с Родолфо или Лакомб. Може би се опасява и предвижда, че отново ще бъде разочарована. За дълбоко духовната личност, за твореца, за човека на изкуството краткотрайните мигове на щастие са възможни като че ли във върховното самопостигане чрез словото, четката, длетото, върху нотния лист, в научното откритие, което ще облекчи страданията и живота на хората.
В началото на романа Зорница Джоринска чрез Елфи поставя десет съществени въпроса, на които главната героиня в края дава своите отговори: за близостта и отчуждението, за неприязънта към даден човек, за пълноценно общуване и пречките, които трябва да преодолее човекът, за да го осъществи и направи пълноценно, за лицемерието и надеждата, за това как да се предпазиш от –злото и агресивността, как да се предпазиш от най-близките ти хора, които искат да ти навредят, за секса и любовта, за единственото спасение за твореца, което той намира в изкуството, за любовта към живота. И ней-важният въпрос – за Смисъла, за който говори доктор Бросман: „Дефицитът на смисъл дава усещане за вътрешна празнота и пустота, както знаете. Храната е живот на биологично ниво, а на идейно – може би е натоварена и със задачата да ни изпълни със смисъл.“
Трябва да отбележим умението и талантът на Зорница Джоринска да описва красотата. Ето как рисува словесно холандската манекенка: „На два пъти, докато бавно вървеше с Марсел по „Корсилиън Роуд“ към Парка на Атлантите, Елфи видя една извънредно вълнуваща жена със скандинавски вид, висока и леденоруса, изящна, хванала красиво момиченце за ръка… Ледена като северна струна и също толкова чуплива, с поглед на полунощна звезда в небе, от чието отчаяно Слънце няма следа…“ Това умение ще открием и при описанията на картините и музиката. Авторката го постига с финес, поетичност и тънък усет за красота, на места граничещи с мистиката.
В романа няма щастливи герои. Някои изживяват върховни душевни мигове, свързани преди всичко с върховни художествени и професионални домогвания и открития.
Четейки „Елфи: дисекция на любовната измама“ ще открием допирни точки и асоциативно ще си спомним за забележителните творби „Нощем с белите коне“ и „Бариерата“ на Павел Вежинов. Романът на Зорница Джоринска не се чете за отдих и разтоварване, не е плажно четиво, а ще задоволи и ще хареса на по-задълбочени читатели, които предпочитат сериозната литература.

Неслучайно озаглавих рецензията си „Гламурно – психоаналитична антиутопия“ – романът на пръв поглед може да се чете като камерна творба за съдбата на главната героиня и провала на нейния брак. На едно място за това подсказва и една парафраза на началното изречение от „Анна Каренина”. Но не само множеството герои, преплели съдбата си с нейната, ме кара да я разгледам в по-широк социален план. Което може да изглежда парадоксално, защото книгата на Зорница Джоринска е подчертано аисторична. В нея почти нищо не указва към конкретно ситуиране във времето и пространството. Същото може да се каже и за мястото. Наблюдава се нещо като пространствено децентриране, всеки е център на самия себе си, което ще рече в пълния смисъл на думата егоцентрик. Ако се опитаме да дешифрираме мястото на действие по имената на героите, пак няма да узнаем много. Макар че повечето имена изглеждат като западноевропейски, космополитното им съжителство не ги прави знаци на национална идентичност. И това не е единственият белег за разпознаване на цял един свят в криза на идентичностите. Без това да е указано конкретно, героите на творбата са все пак социално отнесени към светския елит на някакво общество, те са или искат да бъдат хайлайфа, бомонда.
Какъв е този свят? Това е светът на ситите, на материално задоволените. Романът на Зорница Джоринска е нещо като съвременна илюстрация на стиха на Александър Геров „На всяко общество наемната утайка дъхти на приеми, разврат и парфюм”. Висшата степен на гламура в артистичния свят на художничката Елфи Бенет са интелектуално-психоаналитичните разговори, които се водят в окръжението й.
За зрелия читател романът на Зорница Джоринска има ефект на социална сатира. Но се въздържам да го определям като сатира, защото в повествувателните похвати на творбата липсва открито сатирична позиция. Романът изглежда обективно-неутрален. Затова съм по-склонен да го чета като нов вид антиутопия, превърнала в завършен художествен свят някои негативни тенденции на действителността, в която живеем.

Родена в София. Магистратура Българска и Немска филология в СУ. Завършила Университетски колеж в Хайделберг, Германия и следвала Лингвистични науки там. Носител на наградата „Петя Дубарова“ за поезия в рамките на Националната олимпиада по литература. Работила е в области като мениджмънт на звукозаписна, клубна и концертна дейност, създаване, развиване и осъществяване на проекти с благотворителен характер, преводи и дублаж на филми, копирайтинг, озвучване на реклами, журналистическа и редакторска работа, фотография. Прекарвала е продължителни периоди от живота си в Германия, Австрия, Израел, Англия, Италия. „В тези милиони водни капки, в които потъвах и светех, тези стотици галерии с жълти светлини и коприна, зали с цигарени прожектори, объркани сола и кожени дрехи, сред цялата размазана спирала, розово червило, аромат на фрезия и подивели коси, развявани от вентилаторите, преминавах, всеки път обогатявана с по една интензивна молекула любов. Така се роди моя собствена вселена, елементи от която превърнах в роман.“
Романът е „Елфи. Дисекция на любовната измама“.