От болката ми е светло

„От болката ми е светло“
Цвета Иванова

Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
Ива Спиридонова

Категории: ,

ЧЕТИ

СПРАВЕДЛИВО ИЗГЛЕЖДА

Той е всичко! И има безброй имена.
До едно са излишни. И малки.
Няма никакви скрупули. Нито вина.
И предвижда живота глобално.
Той е толкова тих. И е толкова сам,
че обича съвсем нелогично.
И защото е всичко – е много голям
и живее разпръснат на срички.
Има много лица и прилича на нас,
но разбираме, щом си отидем.
Само в тихото шепне, защото е глас –
кехлибарено-мек и невидим.
И е толкова благ, че когато сме зли,
се разплаква в очите на ближен.
Той е всичко! Но даже и него дели,
за да може прозрачно да вижда.
Той е много висок. Затова ни личи,
колко всъщност (без Него) сме слаби.
И понеже ни вижда с еднакви очи,
любовта му е – колкото трябва.
____________________________

ПРОСТО ДЕЛНИЧЕН ДЕН

Две горчиви кафета. Виделее едва.
Две блажени врабчета плуват в росна трева.
Розовее небето, а земята сълзи.
Още малко. Ще светне. Ще пристегна коси.
Ще съм строго служебна. Но сега съм любов.
Всяка мисъл е дребна. Всяко чувство – кълбо.
Търкулни го към мене. Да искри! Да искри!
Нека мракът простене и докрай изгори.
Още десет минути и ще лумне денят,
ще ми стане уютно в динамичния град.
Но сега е тревожно. Разпилявам коси
и по твоята кожа плъзгам пръсти-лози.
Лудостта се протяга с вдъхновени очи.
Трябва вече да бягам. Любовта си личи.
И денят се търкаля между тебе и мен
като кръг портокалов съвършен. Съвършен!
_______________________

СРЕДНОЩНО

Тревата е копринена, почувствай я със пръсти,
ухае обещаващо, пулсира медоносно.
От вятърните гребени косата ѝ е гъста
и с фибички светулчени закичена от Господ.
Свещено е зеленото, ела да коленичим,
с дъха си ще рисуваме запалени огньове.
Това ще ни е църквата небесно-автентична
и в нея ще прошепваме най-искреното слово.
Очите ни – съзвездия – умират и се раждат,
не гледай вече в ниското, че свят ми се завива.
Дъхти така, че булото на всичко маловажно
се свлича като звезден прах по лъскавата грива.
Красиво е! Усещаш ли, тревата ни прегръща –
преливащо, поглъщащо. Забравяме кои сме.
Свещено е зеленото и толкова могъщо,
че щом си тръгнем призори, с роса ще се разлисти.
_______________________

ИЗПЛАКАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Светло ми е насред гробище,
нищо че другите плачат.
Сбират се кълбести облаци
за да омесят погача.
Гладни за хляба са живите.
Оттатък всички са сити.
В земята черна преливаме
за всеки небесен жител.
Черно е виното, ангели.
Сладко-горчиво от мъка.
Елате да ни нахраните
с небесната си заръка.
От болката ми е светло.
Живите страдат. Човешко е.
Небето плаче над свещите
с очите чисти на цвете.

Цвета Иванова е поет. Дори извън смисъла, който носи определението. Тя разказва за просторите в живота, за раждането на детето, за сънищата в детството, за топлото в лятото, за светлината в природата, за всяка севда у всяко сърце. Нарича знанието сияние, рисува дома ни до най-незабележим детайл, така че отново да пожелаем да се завърнем в него, ако сме се отдалечили от глупост или заради странство, позволява на героите си да пускат своите закъснели хвърчила в небето, мълви с любов за силните любови и с болка за болките в тях – завършени и определящи всеки следващ ден; за свещеното, за черквата, за вярата в съществуването ни, за прераждането и вярата след смъртта. За завета. Признава за всички свои срещи с чудовища и определя себе си за такова: „Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.“ Тя нищо не изопачава, никого не обвинява, не кълне, не хули, не обижда. Не в книгите, не в езика – от отражението в огледалото ни говори. Тя е нас и напомня защо сме се родили човеци. И че нищо човешко не ни е чуждо, не защото суетата ни привлича и суетата ни обезобразява. Защото ние сме суетата. Не философства с перифрази, а създава философия. И обича с всяка своя дума.
Симеон Аспарухов

Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
В тази книга думите имат тръни, детството е пришито с кръпки от спомени към настоящето на „сладкия хляб“, а любимите хора са „дъга, тишина и посока“.
Цвета пише стихове, родени в тъга или от обич и в тях е светло от пречистващата сила на болката. Но онази, която ни извисява до високото на смисъла. Светът ѝ е разказ за живота – цял, завършен, несъвършен… човешки. Остава само да го видите през палитрата на нейния талант. А тя владее цветовете на истината.
Ива Спиридонова

Цвета Иванова е родена през 1970 г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи”. Живее и работи в гр. Сливен. Автор на поетичните книга “Църква за птици” (2016) и „От болката ми е светло“ (2020).

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „От болката ми е светло“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Go to Top