Истории от 90те

Истории от 90-те е финалната част от вече култовата поредица от тематични антологии на издателство ICU. След Куфарът на брат ми и Бащите не си отиват, тази нова книга с лични истории ще прерови спомените ви и ще ви върне към онова толкова динамично, всепоглъщащо и екстремно десетилетие.

Сборникът, със съставител преводачката и издателка Невена Дишлиева-Кръстева, излиза точно трийсет години след датата, която направи 90-те възможни в цялото им еуфорично разнообразие и крайности.

Благодарение на тези страници заедно събираме едно десетилетие, връщаме се към Синьото, Ах, Мария и Витамин, към москвич Алеко и касетките, в Созопол, какъвто беше някога. При други мили… Заедно сме riders on the storm holy divers и absolute beginners . Завинаги в ягодовите полета. Недосегаеми и вечни.

Издателят изказва искрената си благодарност към Капка Касабова за подкрепата – емоционална, морална и финансова – в издаването на тази книга. I see you, Kapka!

 

ЧЕТИ

В памет на Христо Манчев (1971 – 2018)
Still your guitar gently weeps, Манчини

 

Отложеното бъдеще

Онези ослепителни звезди над Пирин, които никога не свършват – колкото и надалеч да стига погледът. Днес не ги виждам. Напуснаха безвъзвратно късните августовски вечери на 90-те. До края на онова десетилетие се учихме да растем. И да дишаме. Да се надяваме. После бавно взехме да угасваме. Свикнахме. Повярвахме и отлагахме.

На 10 ноември 1989-а бях на 18. Вечерта ходих на театър с приятели, не помня постановката. Когато излязохме на площада в неголемия град, където живеех, се усещаше нещо, въздухът беше различен. Хора се събираха по кьошетата и шушукаха. Нещо се случваше. У дома нашите немееха пред телевизора, на екрана на стария Темп беше увиснала физиономията на Първия, очи зад дебели лупи трескаво блуждаят, езикът на тялото няма как да излъже. Да, нещо голямо се случваше. Да влезе еуфорията.

В началото на 90-те бяхме запратени в люлката на дните си. Ние, родените в края на 60-те и през 70-те, сякаш го разбрахме с всичките си фибри, защото биологичната ни младост съвпадна с младостта на демокрацията. Растяхме заедно. Ние, които през онова превратно десетилетие крещяхме по площадите, раждахме деца, забременявахме с непозволена дотогава музика и книги, пътувахме на стоп и спяхме под звездите, превземахме света и нямахме търпение да се изучим пò на Запад – за нас светът се случваше тепърва.

Но в тази книга не сме само ние. Деветдесетте не са само наши. Тук са и нашите деца, закърмени с млякото на Виденовата зима. По-малките ни братя и сестри, чиито спомени след надделяват над паметта преди. А също и батковците ни, онези, чийто опит разказва от камбанарията на възрастта. Те бяха и си останаха по-скептичните, по-дълго живелите в матрицата на соца. По-мъдрите и непоклатимите. Благодарение на тези страници заедно събираме едно десетилетие, връщаме се към Синьото, Ах, Мария и Витамин Б, към москвич Алеко и касетките, в Созопол, какъвто беше някога. При други мили… Заедно сме riders on the storm, holy divers и absolute beginners. Завинаги в ягодовите полета. Недосегаеми и вечни.

На 10 ноември 1998-а се случих на 27. Клуб 27, да, макар да ме застигна различна смърт. На баща ми, на илюзиите, на младостта. Отложеното бъдеще ли? Нека го разкажем.

То няма как да се превърне в минало.

Невена Дишлиева

Еми Барух

 

Силата на думите. Красотата им. Навътре.

През 90-те Еми е завършена личност. И знае.

 

1993

1.

В едно ноемврийско утро от поредицата неизбежни утрини ми се обадиха от болницата, която три пъти на ден, дни наред, бях посещавала. Предната вечер си бях тръгнала по-рано от обикновено. Едва ли някога ще го забравя. Баща ми се беше шегувал с моите неуспешни опити да се надпреварвам с времето. (Недалновидна заблуда на нахалната самонадеяност!) Бях бързала унесено към някакво свое дълго отлагано щастие. Никога няма да науча искало ли му се е тогава да ми каже: Постой, не знам дали ще има утре…

Бях тръгнала скъпернически вкопчена в илюзията, че мога да наваксам часовете и дните, които погрешно смятах, че е трябвало да ми принадлежат.

На сутринта осъзнах, че наваксването е най-обреченото упражнение на човешката самонадеяност. Не бе възможно да наваксам пропуснатото време. От тук нататък всеки опит да постигам своето бъдеще, щеше да минава през задъхано бягство от моето минало. Мъчително щях да разбирам, че миналото все повече ще се приближава, а бъдещето винаги ще се отлага. И че само в ефимерната мимолетност между онова, което е било, и онова, което все още не е дошло, се случват единствено валидните, обикновените и окончателни неща. В тях винаги ще има известна доза недовършеност. Като преждевременно прекъснатите вечери, след които винаги остават неизречени думи и незададени въпроси.

На сутринта щях да разбера, че в несподелените предчувствия се съдържа най-голямата мъдрост на човешкото благородство, което с мълчаливия жест на мараните отнася своята тайна в отвъдното. И ни оставя неловко смутени пред хипотетичния упрек и премълчания уплах. Неразгадаемо самотни, мъдреците си отиват. И ни оставят точно изчислени глътки кислород – достатъчно ли са, за да задоволим тленния си опит да остареем смислено?

2.

Когато изкачвах стълбите на мизерната болница, напоена с миризмите на онази част от Европа, която събираше собствените си остатъци след падането на Берлинската стена, не знаех, че най-обидният вид на отвратителното ѝ минало ще се яви пред мен в скъпо за мене тяло, увито в бял чаршаф и поставено върху санитарна количка в преддверието на мъжката тоалетна – оттласнато от някакви хора във вмирисаното от екскременти пространство, изтикано небрежно извън дишащата територия на живите. Какво от тях бе предварително умряло, за да допуснат такава примитивна посредственост на бездуховността? Тленните останки на баща ми в тоалетната… Къде се бе разпаднала онази висша човешка привилегия на състраданието, която свързва кратките цикли на земния живот в естествен мост между съществувалите преди нас и неродените? Как се беше случило това тотално пренебрежение към символиката на обитаемите пространства, към ритуала на смъртта и неговите знаци, които осмислят самия живот като живеене, като тревога и недовършеност; които освобождават миналото от дребнавите подробности на битието и му осигуряват абсолютната привилегия да участва в моралните измерения на бъдещето – независимо от тежката обремененост на човешките провали, а може би именно заради тях… Стоях вцепенена пред човешкия провал: моя – бях отново закъсняла! – и на санитарите, които инфектираха пространството с биологичната си непригодност да прекрачат собствените си културни граници. Не очаквах състрадание или съчувствие. Отказаният ритуал бе лишил не мен, а тях от човешкото им измерение на също тленни, също временни, анонимни съучастници на ставащото.

3.

Смъртта е част от порядъка на битието – банална в своята конкретна уникалност. Лаконична в статистическата си отчетност. Изчерпателна – като процедура, приключила с протокол предал-приел. Монументална – ако възприемем, че смъртта е единствена владетелка на вечността, а вечността е наше непреходно настояще. Еднопосочното вторачване в нищото я превръща в недостижим предел, в предел отвъд предела.

Пределно ясно проумявах, че смъртта е единственото емоционално отказано споделяне между деца и родители. Въпреки дългия съвместен път към нея, въпреки предишни фамилни репетиции, въпреки съзнанието, че всички участваме в нейното случване – както по отношение на другите, така и по отношение на себе си.

Всеки от нас умира различно. Всеки от нас убива различно.

Във видовете смърт, които избират за нас и избираме за другите, се съдържа богата илюстрация на човешката изобретателност. Убиваме с думи, убиват ни с мълчание, убиваме с усърдие, убиват ни с безразличие. Убиват ни, като ни сочат с пръст, убиват ни, като ни игнорират.

Пристъпи от думи, пристъпи от спомени…

Стоях в онази тоалетна и не знаех как ще продължа нататък. Никога не бяхме говорили за смъртта като интимно преживяване. Баща ми беше жизнелюбив, възторжен, мощен оптимист. Беше пребродил века, от който си отивахме, самоотвержено, въпреки родословието си, което го превръщаше в концесионер на геноцида, въпреки краха на илюзиите, заради които бе останал там, където се бе родил, и не бе заминал с останалите в земята на предците. Бе разпръсквал около себе си естетиката на живота, общителен, свободен в несвободата на всичките години, през които бе живял.

Бях родена и израснала в несвободата. Познавах цялото разнообразие от липсата на избори. Познавах пораженията от посредствеността на всичко, което системата бе произвела – примитивна сивота, примирение, предателска умора, примирение, безразличие и безнадеждно помитане на личности. Примирение. Беше ме опазил от всичко това! Беше ми осигурил резервен изход. Харесваха му непокорството, различието, другостта. Той не се бе примирил.

От прозорците на детската ми стая се виждаха куполите на три различия: пред нас – джамията, отдясно – синагогата, отсреща – православната Света Неделя. Пространства, обикаляни десетилетия наред от поклонниците си чрез дисперсията на невидим страх. Понякога баща ми ходеше в синагогата: викаха го, за да постигнат кворум в общението с Бога. Под триъгълника, образуван от покривите на трите храма, течеше всекидневният живот. Живот без вяра. Живот за оцеляване. Живот без въображение. Ден за ден. Тогава не се питах дали за него има сега, ако няма утре… Трамваи разнасяха напред-назад утрепани строители на социализма. Наблюдавах ги от висотата на детството си (на третия етаж!) – горна гледна точка, надменна перспектива на младостта, възприемаща възрастта на родените по-рано като малформация: мравуняк от тела без стойка, ръце, увиснали от непотребни жестове, пунктир от повторяемост. Не гледаха нагоре. Не се интересуваха нито от минарето, нито от кръста, нито от звездата на Давид. Равно отдалечен от върховете на така образувалия се триъгълник, се издигаше четвърти символ – пилон с червена петолъчка. Пилонът превръщаше триъгълната геометрия на хармонията в ромбоид.

Помня деня, в който петолъчката бе демонтирана и отнесена от хеликоптер с метални жартиери. Заедно с баща ми наблюдавахме от балкона последното клатушкане на символа над небето на града. Тогава си мислех, че е лесно да се освободи бъдещето от знаците на миналото, от вменената историческа необходимост. Не разбирах, че помирението изисква по-трудното усилие на обратната перспектива – да осмислиш миналото с всичките му символи, с чудовищните му провали. Защото онова, което сме, е следствие на онова, което сме били, дори преди да бъдем. Гледах люшкането на звездата. От тротоарите, вдигнали глави нагоре, наблюдаваха, също като мен, същите хора в безвремието на своята обърканост между вчерашната си обреченост и днешната несигурност.

5.

Бяха минали години от демонтажа на звездата. Във възторга на промените на въпроса Как си? баща ми неизменно отговаряше: По-добре от тебе!. Гледах белия чаршаф и ми се искаше сега той да ме попита как съм.

6.

Не е нужно да казвам, че ме обичаше повече от себе си. С онази непредпазлива спонтанност, която създава у децата най-коварната заблуда – че родителите ще успеят да ги опазят. Чувството, че съм неуязвима, го дължа единствено на мощното му пренебрежение към двусмислената подлост. Когато си повярвах, че наистина е така, баща ми ме напусна. Дали не ме наказа за моята самонадеяност? Това, че го съзнавам, не ме успокоява.

В омагьосаната въртележка на сменящи се роли децата често си въобразяват, че опитът на майките и бащите е баласт, че темпоритъмът на родителите забавя бързането им напред. Защо бързаме? И накъде?

Бащите ни бяха оцелели – те си знаеха как! – през най-смъртоносния век. И ни бяха превели – почти невредими – в подстъпите към следващия. Обременени от грешките в учебниците по история, от истеричното разпределяне на вината, ние участвахме в коварната лъжа на 90-те, създадена от кадровиците на прехода, които усърдно класираха хората, като чистеха миналото от биографиите им. Агресивно се оттласнахме от вчерашния ден, неспособни да застанем лице в лице с окончателните неща.

7.

Стоях лице в лице с най-окончателната загуба в живота си. Не беше първата. И нямаше да е последната. Но всичко, за което бях страдала и писала преди, се отнасяше до някакъв абстрактен социум, сбор от безименен пролетариат, някаква интелигенция и няколко предателства. Преди време писах за предателствата, за най-фините от тях – незаявените. И за съпротивата, с която ден след ден се доближавах до онази неизбежна, безапелационна, зрима самота. Самота – сигнал и предсказание: че изтича лимитът ни от време, че е невъзможно да започнем отначало, че не притежаваме достатъчно мъдрост, за да простим.

Краткият ХХ век приключваше 11 години преди статистическия му календарен край. Приключи с аплодисменти. И траурно пиршество.

Провалът на децата е, че се опитахме да отречем времето, в което бе живяло поколението на бащите, и с това извадихме бащите от контекста на собствената им история, вкарахме ги във виртуалната реалност на подмяната, където е трудно да бъде различен двойникът от фалшификата. Чистене на миналото. Нашето и тяхното.

Откъснатите страници от биографиите шумолят като неясно обвинение към родителите, че бяха съществували, бе ги имало; по волята на други двама се бяха появили в неподходящо време и на неподходящо място: там и тогава, където бяхме заченати ние.

Произведенията отричаха създателите си.

Копията спореха с оригинала.

Следствието редактираше своята причина.

Дали дядо ми би обвинявал дядо си, че бягайки през 1492 година от Испания, се е заселил на Балканите? Възможно ли е днес децата ми да съжаляват, че дядо им не е последвал останалите от семейството, които – веднъж спасени, са потърсили повторно спасение в земята на предците? Кое е времето, кое е мястото, което бихме си избрали, за да се настаним уютно в неговата тъкан? Какъв друг свят бихме пожелали за собствените си изпитания? Възможно ли е да се пренапишем, да се доизмислим?

Спорим с настоящето. Живеем между носталгията и надеждата. И упорито мачкаме единственото, което ни принадлежи – поредица от мигове в последния им полъх.

Килим, кафе с каймак, камина; куплет, китара, камертон. Въображението ни отхвърля полъха на романтизма. Мракът ни поднася кафяво, катафалка, кал.

8.

В традицията на черно-бялата естетика смъртта се разполага в тунел, от който струят светлина, клинична стерилност и космическа тишина. Тишина ли написах? Ако материалните частици, поемащи трептенето на камертона, не умират, в кои селения пътуват звуците от каватината на Моцарт, която баща ми обичаше да свири? Цигулар на покрива на ведрия си нрав! Така и не се научих да му акомпанирам.

Вероятно пространството около нас е пренаселено от звуци, които не умеем да улавяме, които се изплъзват в абсолютната свобода на своята недостижимост. Но тези звуци съществуват. Само че защитният рефлекс на съвремието настройва избирателно своите приемници. Освобождаваме акустично пространство за модерността. Освобождаваме бъдещето от миналото. Освен познание в него има и страдание. Не искаме нито едното, нито другото. Инвестираме в увеличаване на аналгетичния асортимент. Обезболяващата химия поставя преграда между нас и болките ни. И това ни прави неспособни да бъдем съпричастни с болките на другите. Охраняваме собствената си нервна система и разрушаваме имунната система на общността, чиято тъкан е изградена от съпричастност не към болката като личен опит, а към болката като обществено познание.

Най-кървавият век, векът на Болката, ни завеща умопомрачителна картина на варварството. На фона на милионите избити станахме безчувствени към конкретното умиране.

9.

Бе умрял конкретно. Окончателно. Завинаги. Никога не е бил симулант. Смъртта му беше истинска. Бе отнесъл някъде цялата вселена на своята неповторимост. Без време. Не беше уморен. Когато разговаряхме – хаотично, енергично, ангажирано, все забързани нанякъде, той – напред, аз – подтичвайки зад него, темата бе неизменно същата – какво от миналото да запазим, какво бъдеще да изградим.

Бе най-добрият адвокат на предстоящото. Бляскаво пледираше неговата състоятелност. Отказваше да слуша моя хленч и хленча на приятелите ми. Сякаш притежаваше нотариален акт за собственост на времето, в което не му бе отредено да живее. Не разбираше нашите страхове. Казваше, че всеки опит за скок носи в себе си риска от падане. Опитът (хронологично и хипотетично) предхожда собствения си провал. И ако не преодолееш естествения страх от неуспеха, ти никога няма да скочиш.

Апориите на баща ми….

Искаше да каже, че най-красиво е нашето отсъствие от статиката на нещата.

Стоях пред него като сбъркан сбор от илюзиите и възторзите му. Можех единствено да ги имитирам.

10.

Имитациите са стихията на цялото ми поколение. Беше наша беда. Стана наша вина. По-голямата част от съзнателния ни живот се бяхме упражнявали да имитираме – вярност в идеи, в които не вярваме; преданост към жени и мъже, които не обичаме, почтеност към морал, чиито норми отричаме. Живеем след смисловия край на безсмисления от хуманистична гледна точка век. Архивираме миналото, за да го пригодим към компютърната памет на бъдещето. Колко свободни байта ще оставим за писъка на чайките, за шумоленето на листата. Файлове мълчание…

Понякога си мисля, че 90-те години дефектираха заради неспособността ни да съхраним и пренесем мълчанието наред с крясъка. Оркестрираме разнообразието от човешки крясъци. А има въпроси, чиито отговори са именно в мълчанието на отминалото.

Не познавам друг, освен баща ми, който да употребява граматиката на мълчанието така, че казаното да добива неочакван смисъл, да се уголемява, да набъбва, да омагьосва, да расте. Понякога ми диктуваше защитните си пледоарии и ненадейно замлъкваше съучастнически, в доверчиво и изпитателно очакване да намеря думата, да предложа синоним на юридическата терминология, за да разбере дали разбирам…

Мълчанията, които той въвеждаше, не бяха демонстрация на превъзходство, бяха знак за равенство. Останалите около мен се упражняваха в умението да мълчат високомерно, отстранено, пренебрежително. Сякаш искаха да кажат: Какво разбира вашето поколение!.

От гледна точка на ласкаещата мисъл, че всяко поколение има своя мисия, виждах нашата в това да се опитаме да бъдем преносители на диалога между минало и бъдеще, да декодираме крещящите комплекси, агресиите, гузностите в смислов код. Не успяхме. И на свой ред замълчахме.

Бе замлъкнал без време. И това не бе демонстрация на превъзходство. А отново знак за равенство.

11.

Напуснах болницата. Не посмях да се обърна. В една поредна утрин от поредицата неизбежни утрини разбираме, че най-трудното, което ни остава, след като сме загубили всичко, е да съхраним спомена, да преровим назад, да съберем остатъците и да се сглобим отново. Да събудим миговете, в които сме успели да живеем в хармония със света, да не ги оставяме потопени в тяхната непроницаемост.

Не разбирам думите на кидуша. Възприемам ги като последна диагноза. Няма да бъда допусната отвъд мраморната плоча, върху която няколко години по-късно ще бъде издялкано името на майка ми. Смъртните сме лишени от тази привилегия.

12.

Последната диагноза на неговото състояние беше оптимистична. Оптимизмът? Че всяка историческа епоха дава ключа за собственото дефиниране на неродените в нея. Съвременниците са заразени от нейните илюзии и солидарно отговорни за нейните измами. Безсилни в опитите да я завоюваме, единственото, което можем да направим, е да освободим пространство за децата си, дискретно да се изплъзнем, за да не ги заразим с погрешни очаквания.

Бъдещето ще измисли свои грешки. Съзнанието, че грешките са непоправими, няма да ни направи нито по-добри, нито по-вдъхновени. Може би единствено ще ни научи да свикваме със себе си и да се учим да прощаваме. Прошката обикновено е закъсняло действие. Постфактум на нещо предишно, приключило, но незабравено. Може би именно прошката ще успее да освободи бъдещето от миналото. Защото прошката – този великодушен поклон на душата – е етичната пропорция в нашето общуване. Послеслов на най-човешкото от човешките ни качества – да бъдем грешници.

 

ВИЖ

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Истории от 90те“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *