КУФАРЪТ НА БРАТ МИ

Този сборник се състои от двайсет и два лични разказа за днешния смисъл на думата емиграция и за пътя. В него се говори за езика, на който се чувстваме у дома, за куфарите, които всеки от нас мъкне – независимо дали от тук до съседния град или от една страна в друга. Книга за емиграцията на тялото и емиграцията на душата, за паспортите и границите. В сборника има както текстове от известни български творци като Георги Господинов, Явор Гърдев, Иво Иванов, Капка Касабова, така и изповеди на непопулярни у нас автори, чиито думи обаче докосват по същия личен и разтърсващ начин.
Идеята е различни като емоционалност, съдба и нагласи хора да разкажат за своя път, да споделят важни свои прозрения, да отворят своя куфар. Те не са само българи, не са само писатели, не са само дългогодишни емигранти. Сякаш по магичен начин, въпреки своята различност, текстовете си говорят изключително адекватно един с друг, всеки се превръща в продължение на следващия.
Най-ценното в този проект е потенциалът му да провокира и у читателя желание за споделяне. Всъщност това се оказа книга с отворен финал, която всеки нов прочит дописва.

ЧЕТИ

No rewind

или въведение към двайсет и две истории за пътя

I don’t know quelle language hablo mejor…

Из спектакъла „Монолог с куфар“[1]

                                                           

Двайсетинагодишно момиче с протрити на коленете дънки и дълга руса коса стои насред Плас дьо ла Конкорд. Изпраща с поглед автобус със софийска регистрация. В краката й има кашонче, пълно с домашни курабии. От онези изрязани с чаша полумесеци, намазани с жълтък и поръсени с кристалчета захар. Запазена марка на баба й. На всяка баба. Робърт Плант пее в слушалките на уокмена й: „Our only goal will be the Western shore”.

Пръстите й час по час прехвърлят няколкото метални франка в джоба. Насочва се към „Риволи”. Влиза в първото кафене:

– Bonjour, Madame, est-ce que je peux utiliser votre téléphone…? – подхваща на несръчен френски.

И избухва в сълзи. Защото брат й не се е прибирал в България от три години; защото тя за пръв път стъпва в Париж, заминала на магия с връзки, прилепена към ученическа екскурзия, и сега й е хем трескаво-превъзбудено, хем малко страшно-нелегално; а и как ще намери брат си в огромния град, като има само телефона на училището, където той учи пантомима.

Пристигна след няма и половин час. Долетя. Геро. Брат ми с куфара.

Не, тази книга няма да е мелодраматична. Никой тук не рони сълзи по тежката съдба на емигранта. Говорим си за Пътя и за онова, което всеки от нас отнася със себе си, когато реши да замине – било то еднопосочно или с чести завръщания. През последните две и повече десетилетия преместването ни в пространството се превърна в норма, вече не е изключение, каквото беше в онези капсуловани времена на нашето детство.

Този сборник съдържа двайсет и две истории. Двайсет и два живота, разположени по пътя между родното място и онова другаде, което невинаги успяваме да дефинираме, въпреки че усещаме непреодолимата му притегателна сила. Част от авторите тук са мои приятели от много години и срещата ни е закономерна, споделянето просто намира друга форма. По-неочакваното е, че тази идея ме отведе при хора, които срещнах за пръв път, но сякаш съм познавала винаги. Докато трескавостта по книгата ме обладаваше, подходящите автори започнаха да се появяват едва ли не от само себе си, в точния момент. Самите текстове са само част от случилото се, върхът на айсберга. Месеците, през които обменяхме имейли, пълни с минало и настояще, се превърнаха в импровизирано съвместно пътешествие. Слушахме се, чувахме се, палехме се взаимно. Огромна и специална благодарност дължа на Нева – вдъхновяващата ми приятелка, която „обича да свързва хора с хора”.

Кои са авторите на тази книга?

Ако говорим в професии и занятия – някои са писатели, но има и: преводачи, театрали, кинаджии, актьори, журналисти… и един фотограф.

Ако се ограничим до националности – някои са българи, но има и: малтиец, живеещ в Брюксел; иранец, установил се в Канада; индиец, роден във Великобритания; виетнамка, която говори български по-добре от всеки друг език… и живее в Барселона.

Някои сами са избрали за свое място под слънцето страна, различна от родната си, при други изборът е бил направен от родители или по-назад през поколенията. Или наложен от непреодолими обстоятелства. А има и такива, за които свободното придвижване из пространството е предпочитан модел на съществуване. При последните домът е навсякъде, където можеш да си устроиш кътче уют и спокойствие, да си разположиш лаптопа и пюпитъра.

Очакват ни двайсет и два разказа за пътя от първо лице. Благодаря ви, Ан, Бабак, Бени, Вера, Влади, Геро, Димитър, Джоя, Едгар, Елена, Жоро, Зоя, Иво, Капка, Кате, Кате, Милена, Митко, Нева, Пиер, Рана, Явор.

А… курабийките! Години по-късно брат ми сподели колко дълго и пестеливо ги употребявали двамата с Коста, неговия приятел неаполитанец. Изпусна се да спомене и друго – в онези първи години на мизерно студентство нерядко се случвало вечер, за да не усеща глад, да си пълни стомаха с вода и да обикаля нощните парижки улици. Вече толкова години се опитвам да залича от спомените си този грозен образ на емиграцията. Един от авторите в този сборник, Димитър Камбуров, ми го припомни под формата на стария виц за разликата между туризъм и емиграция. Тази книга няма претенции да прави дисекция на емигрантския живот, да анализира и теоретизира. Чрез нея искам да слушам, да попивам и да пречиствам: истории, настроения, спомени, надежди, трансформации, белези, радости. Защото имам вътрешна потребност да се успокоя, че – ако перифразирам Кадзуо Ишигуро – дори да съществува друг живот, който бих могла да имам, важното е, че живея този.

Невена Дишлиева-Кръстева

[1] „Монолог с куфар“ е авторски моноспектакъл на Герасим Дишлиев, режисиран от Костантино Раймонди. За петгодишния си живот спектакълът е прекосил близо 150 000 км, игран е на 4 континента, в 25 държави, в 67 града и на 12 езика. Идеята за настоящия сборник тръгва именно от това представление. Б. р.

Катерина Стойкова-Клемър е човек светлина. Пише поезия на български и английски. В нейните преводи съвременната българска поезия намира свой грижовен глас на английски. В биографичните бележки за Катя ще прочетете още: редактор на англоезични антологии, водещ на радиопредаване за литература и култура (Accents), собственик и главен редактор на издателство (Accents Publishing), дипломиран инженер, компютърен специалист с практически опит, изпълнителка на главната роля в пълнометражен нискобюджетен филм. Родена е в Бургас, живее в САЩ от средата на 90-те. Сама си определя дозата България – не повече от три седмици годишно.

 

Нещата, които не знаех, че ще ми се случат, след като емигрирам

Че животът в България ще си продължи

Че емиграцията ще ме вкара в най-дългата и най-дълбоката депресия в живота ми

Че ще плача

Че пред мен наистина ще се отворят възможности

Че работата ще ми спаси живота

Че никой няма да ме спре да бачкам здраво

Че никой няма да ме спре да бачкам с прекалено усърдие и че едва не си съсипах китките

Че всеки път, когато гостувам в България, ще ми бъде трудно да се връщам в Щатите

Че цял живот ще говоря с акцент

Че в един момент ще свикна с тази мисъл и дори ще се възползвам

Че синът ми ще има възможност да учи в най-доброто учебно заведение за изкуства в света

Че няма да родя други деца

Че ще трябва всеки ден да убеждавам сама себе си, че съм щастлива

Че цели 11 години няма да пиша поезия

Че когато един ден все пак пропиша, ще е на английски

Че Америка ще ме промени

Че аз ще променя Америка

Че животът започва на 40

И на 41

И на 42

Че краят на един живот не означава раждането на друг

Че баща ми наистина ще остарее

Че ще получа новината за смъртта на баба по телефона

Че смъртта на дядо ще ме споходи като съобщение по скайп

Че хората, на които гостувам в родината, ще стават все по-малко

Че хората в България ще ме сочат с пръст и ще казват, вие, американците

Че всеки бакалин в Америка ще ме пита откъде съм и ще се интересува колко често се прибирам у дома, все едно не съм си у дома

Че ще разсъждавам упорито и често къде е домът ми и какво е домът

Че човек обема пространството, в което живее

Че има един-единствен начин да влезеш в месомелачката, и това става по твое собствено желание

Че родината те разпознава, когато прекрачиш прага й

Че родината е там, където храната ти е по-вкусна

Че родината е мястото, което ти липсва, дори да твърдиш, че нямаш търпение да се махнеш оттам

Превод от английски: Невена Дишлиева-Кръстева

Иво Иванов

В три думи: сърдечен, емоционален, колоритен. Спортният журналист, който превръща спорта в литература и пише така, както диша – с лекота и без превземки. Живее в Канзас със семейството си и се завръща често. Колкото се може по-задълго.

 

Силата на нашето неспокойствие

Някъде бях прочел, че едно от най-ценните качества на човешкия мозък е способността да забравя. Не мога да се оплача от недостиг на това качество – способен съм да забравя къде са ми обувките, докато им връзвам връзките, но кой знае защо, мозъкът ми отказва да забрави толкова много подробности от онзи студен зимен ден… прекалено много. А беше толкова отдавна. Двайсет и пет години. Четвърт век. Помня овехтелия мраморен под на летището. Вестникарската будка с мръсен прозорец, в която се излежаваха няколко отегчени броя „Дума” и един брой още по-отегчена продавачка. Помня тъжното кафене на терминала, в което нямаше нищо освен една тъжна клокочеща машина за еспресо и три-четири тъжни морени. Помня хубавото мрачно момиче, което ми направи хубаво мрачно кафе. Помня големите тъжни очи на майка ми, които отказваха да ме пуснат. Помня устните й върху лявата ми буза, миг преди да се разделим. Не ме беше целувала от дете. Помня как ми взе дъха силната прегръдка на баща ми. Помня всички нужни и ненужни подробности от този първи ден на втория ми живот, но най-вече помня странното, напрегнато усещане, че не съм взел със себе си нещо крайно необходимо. Че не би трябвало да се качвам на самолета без него, но няма как да го побера нито в ръчния багаж, нито в куфара и ще трябва да го оставя тук завинаги. Иска ми се да разкажа тръпка по тръпка това усещане за внезапно образувала се празнина, но истината е, че неговите неясни измерения са далеч отвъд моите описателни възможности.

Уж не си тръгвах завинаги, но някак си над този момент бе надвиснало разбирането за неизбежна раздяла.

Чакаше ме търбухът на застаряващ самолет на авиокомпания, която отдавна не съществува. Чакаха ме хиляди километри над безкрайната бездна на Атлантическия океан. Чакаше ме друг, непознат континент. Други хора. Друг манталитет. Друга действителност. Друг живот.

Светът беше толкова шокиращо различен и толкова по-голям от мястото, което обитаваме днес. Нямаше интернет, нямаше евровалута, нямаше дори мобилни телефони. Всичко като че ли бе едновременно и по-просто, и несравнимо по-сложно.

Първо кацнахме в Белград, където самолетът се напълни с албански бежанци – измъчени хора с овехтели дрехи и лица. Изглеждаха уплашени и объркани от предстоящата неизвестност, взираха се мълчаливо пред себе си и палеха цигара от цигара. Под нас се стелеха пейзажите на западната ни съседка, готвеща се за безумна братоубийствена война. Някъде във фюзелажната далечина, сред никотинова мараня, на голям видеоекран започна прожекцията на филма „Новакът“ с Марлон Брандо. Звукът се губеше на всеки две минути. Няма да го забравя – скърцащия самолет и застаряващия, безмълвно говорещ на озадачените албански емигранти Кръстник, безнадеждно потънал сред гъстите кълба на техния тютюнев дим.

Днес осъзнавам значението на този ден за себе си и за хората, които обичам. Давам си сметка, че произволните лица, детайли и събития са инвестирали спомена за себе си в строежа на паметник на този ден в съзнанието ми. Знам, че имам нужда от този скромен монолит, че трябва да се отбивам от време на време при него за своето малко поклонение и да не позволявам на цветята му да увяхват.

Толкова много време е минало от онзи първи ден. Толкова много съм преживял оттогава. Толкова много съм намерил и изгубил. Толкова много съм се променил. Наскоро хвърлих поглед назад и си дадох сметка, че вече съм живял тук повече години, отколкото в родината си… Колко странно, особено за човек, който не е имал никакво намерение да емигрира. В началото бях просто студент, изтезаван от любопитство и енергия. Исках да попия всичко, до което успея да се добера – манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, мисли, фолклор и философия. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да оставят и моите колела грайферите си по пътищата на Щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. По това време Америка беше енигма, а сред връстниците ми вилнееше някакъв мощен условен рефлекс – бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем без никакви задръжки в мистериите на останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот.

Знам, че емиграцията често е мъчителна драма в няколко акта. Единият е болка. Другият е отрицание. Третият е незарастваща рана. И аз съм минал през тях, но когато си млад, леко откачен и лишен от отговорности и задължения, адаптацията към един напълно нов свят е много, много по-безболезнена. И въпреки това година-две след пристигането си попаднах в обятията на изпепеляваща носталгия към всичко в моята малка България. Уж нямах време за подобна прегръдка, а ето че просто не знаех как да се измъкна от нея.
В един момент усетих, че не мога да спра да пътувам. Хвърчах по повод и без повод по безкрайните шосета на Американския запад, благодарение на героичните усилия на поредица стенещи, разпадащи се таратайки. Исках просто да се движа. Да не спирам. Всеки свободен ден беше извинение за нови асфалтови авантюри или, както аз наричах тези безцелни пътувания, асфалтюри.

Не знам дали търсех Америка, или бягах от носталгията. Сега си давам сметка, че това маниакално, холерично движение е било някаква автоимунна форма на терапия.

Както често се случва, съдбата имаше свои собствени намерения и напълно игнорира моя план за постоянно завръщане в Родината. И ето че една съпруга, две деца, три кариери и 25 години по-късно пиша тези редове и аз самият се опитвам да разбера какво се случи наистина и къде точно, по дяволите, е Иво. Този, който съм аз и който е намерил начин да съществува едновременно на две места. Да, така е, аз определено съм открил за себе си някакъв странен дуализъм – напълно функционален начин да бъда и в България, и тук, в географския център на Съединените щати. Вече го правя без усилие – просто съм и тук, и там, против законите на конвенционалната физика. Дълги години отказвах да взема американски паспорт, сякаш парче хартия щеше да отнеме истинската ми самоличност. Днес съм наясно както с това, че мога да имам две националности, така и с това, че нищо никога няма да измести първата.

Истината е, че емиграцията на тялото невинаги е емиграция на душата. През годините съм срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо: може би някаква недостижима истина, а може би просто някакъв важен отломък от себе си. Къде ли се крие силата на това тайнствено неспокойствие?

Преди години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и петдесетина българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. Нямаше обещание за песни, но всички, разбира се, се надяваха да чуят знаменития й глас. В един миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя „Облаче лe бяло“. Така, както само тя може: хем силно, хем нежно, без никакво усилие и на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестния й глас да обиколи плавно стаята, да грабне душите ни и да ни отведе обратно към търкалящите се родопски хълмове, към наводнените с благоуханни рози подбалкански долини, към приказливите листа на горите ни и към най-синьото небе на този грешен свят.

До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания и поздрави за изпълнението на Ваня. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това и да е разбрала колко опустошително силна е била песента и колко много признателност е имало в мълчанието ни и в просълзените ни очи.

Натъквал съм се, разбира се, и на много българи тук, които не искат да имат нищо общо с родината си. Но според мен има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си роден и израснал и което те е формирало като човек. Според мен тези хора просто бъркат страната си с апарата от корупция, халтура и бюрокрация, които са деформирали административните й структури… Поне за мен тези две понятия съществуват в отделни пространства. Независимо дали го осъзнаваме или не, първите седем години от живота ни – тези, които на практика не помним, са градивна част от това, което сме като хора. И ако тези наши години са български, значи и ние сме българи. Човек може да избяга на десет хиляди километра от страната си, но няма да може да се отдалечи дори на един милиметър от себе си.

Вярно е, че в последните години светът се смали, а границите се обезсмислиха. Емигрантите се превърнаха просто в глобални граждани със сменен адрес. Самата дума „емиграция“ като че ли започна да се лута объркана в собствената си дефиниция. Напълно възможно е да няма нито един емигрант на този свят. Но е възможно и обратното. Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме издали визи. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина, която ни дава възможност да функционираме спокойно и пълноценно в свой собствен, уютен кръг. Но трябва да внимаваме и никога да не затваряме напълно вратите на посолството на Република Аз – в нашата епоха на самоизолация е изключително важно човек да се бори срещу натурата си и да дава достъп на новото и непознатото до съзнанието си.

А що се отнася до България, нейното значение за мен винаги се е простирало далеч отвъд границите й. Тя винаги ще бъде моя и аз ще бъда неин. Да остана българин, колкото и други паспорти да имам, е важно за мен. Може би затова си идвам всяко лято. Не съм пропускал. Двайсет и пет години – двайсет и шест идвания! Прелетял съм петдесет и два пъти над Атлантическия океан. Това е твърде показателно, особено за човек, който ненавижда самолетите. Децата ми не са прекарали нито едно лято в Америка и са благодарни за това. За щастие, България намери място и в техните първи седем години и те ще я носят завинаги със себе си.

Аз самият обикновено пристигам и минавам като вятър през трийсетте си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, пътувания из цялата страна и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има тежест и почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово.

Наскоро един приятел ме попита защо всяка година използвам отпуската си, за да отида в България: „Защо не отидеш до Хаваите? Или пък елате с мен и семейството ми в Рио тази година. Какво ще кажеш?“.

Какво да му кажа? Исках да му разкажа за хората в Родината ми, за приятелите, които знаят, че си идвам, без да съм им казвал. За безценните спомени. За олющените керемиди на къщичките, сгушени в Родопите. За величествената осанка на старата Калиакра. За особения начин, по който срамежливите снежинки се разтапят върху лицето ми само и единствено високо в Рила. Исках да му разкажа толкова много неща, но кой знае защо, ги премълчах. Може би не бях готов. Може би трябваше да напиша всичко това. Да открия мястото си в собствената си история. Да прегърна носталгията и да не ѝ позволя да си поеме дъх. Да си призная, че съм дал възможност на България да емигрира в мен завинаги.

И ето че отново съм тук, с букет от думи, пред притихналия паметник на онзи първи ден. Той винаги ще бъде там, на стария очукан терминал, където течението прелиства страниците на няколко самотни вестника, очите на родителите ми са тъжни и хубаво момиче ми прави най-горчивото кафе на този свят.

Защо си ходя всяка година в България, питаш? Защото най-ценното качество на мозъка е да забравя, а аз се интересувам само от най-безценното му качество и не искам никога, НИКОГА да забравя точно кой съм, откъде съм дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да заредя батериите си от най-красивата земя. За да усетя отново и страданието, и величието на тази прелестна страна. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят значението на саможертвата на българскитe мъченици. За да прегърна най-добрите родители на този свят. И разбира се, за да посетя сърцето си, което така и не побрах в багажа и което завинаги ще бъде там, на летище София, където го оставих да ме чака в онзи първи ден на втория си живот…

ВИЖ

ЧУЙ

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „КУФАРЪТ НА БРАТ МИ“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *