Рамене и самоти

в чакане на себе си

сред многоточия от есенни листа
разпръснати по стълбите пред вкъщи
седя и съм в очакване на мен
да се прибера от чуждите тела
които раздавах до последно
на онези които не заслужиха
и седя на горното стъпало
а листата са пресъхнали
с всяка крачка по-нататък
измачкани като плътта ми
са след всеки край
и всеки дъх в началото

на пръсти броя
кога ще се върна сама
ще дойда на себе си
след три не сме вече две
а едно
…
задълго е тихо
ромони есента
отново съм спряла
по пътя

за локвите

в обувките ми влиза вода
като през октомври
а е проливен април
в локвите балончетата
пробват да пробият дъното
и треперят
и треперя
с мокра коса в очите
изтръпнало сърце
и затворен чадър
да ме вали
да усещам как
тъпча небето в кръглите влаги
и се прокашля отнякъде птица
да не забравям
че е пролет
че предстоя
и че въпреки всеки порой
аз съм над локвите
и многото им дъна
винаги стоя на ръба им

водопад

водата извира отвътре
под лъжичката
и плаващите ребра
пяната се просмуква в кръвта
и се влива в сърцето
аз съм на ръба
на един объл камък
и слушам шепота на реката

когато искам да се чуя
идвам при водопада
когато искам да (те) забравя
влизам в него
когато не си заслужава(ш)
излизам

милимиг

мигът не се улавя със запомняне
усеща се със всички сетива
и всеки милимиг отеква
навътре в душата
чуплив пясък
съскаща пяна
издишащи вълни
пищящи ветрове
гласове на самотата –
едно изгарящо море
и слънцето се скри
затварям очите си
за всички

Поезията на Боряна Богданова е къща, която някой е напуснал. Над покрива й свети немилостиво слънце, а цветята в градината гледат надолу. По стените отвътре има закачени въздишки вместо картини. Но. От ъгъла наднича един възпълничък трепет с алени бузи, прилича на току-що погалено дете. И ти просветва: има някой вкъщи.
Ива Колева

Когато самотите тежат върху раменете ти, а между МЕН и ТИ се простират пропасти от тъжни дъждове, сред които ЛЮБОВТА не може да бъде спасена от удавяне, понеже изтича като живота, ти винаги стоиш на ръба на себе си. И точно там, където се изгубваш безвъзвратно, започва НИЕ. Онези, които вече сме били и същите, които ще съществуваме завинаги в света след нас. Като прах. Или поезия. Смисъл, затворен в скоби, за да бъде опазен. Думи, сглобяващи телата на мислите, с които да се докоснем. Изречения, разпадащи се на атомите, от които сме съставени. Поетиката на Боряна Богданова е смела, защото изписва душата на липсващия човек. Онзи, когото всички носим в себе си.
Ива Спиридонова

Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода – слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд… До едно небе. В синевата му само младостта е срещу годините и се стеле, подобно на прах, за да остане завинаги между ехото след „лека нощ“ и първия лъч под ресниците. „Душата свиква по-бавно от тялото“, а любовта посреща всеки неин сезон. Не казва никога сбогом. Стои и чака оттатък.
Симеон Аспарухов