Дъждовете на страха

Който пише, намира себе си

За писателя, журналиста и издателя Иван Желязков романът с метафоричното заглавие „Дъждовете на страха“ е поредната му белетристична книга, неговата най-зряла, най-силна творба – романът на живота му, а до известна степен – и за живота му. Посветено на покойната му съпруга, това дълго преосмиляно произведение съдържа автобиографични елементи, множество сюжетни линии, събирателни образи, истории, разказани от първо лице.

Романът е рядко срещан, той е „авторефлективно огледало“, в което се оглежда днешното време, а чрез ретроспекцията и спомените на героя – животът изобщо. Дъждът е ключова фигура – той поражда страхове, но и отмива страха от нас. Помага ни да намерим жизнената чувственост в битието – спокойствието на крайбрежното боброво жилище и тревогите в собствения ни дом. Да търсим ключа за разбирането на нашата същност към нелекото минало и неясно бъдеше, да повярваме, че след като спрем да се чувстваме добре в собствената си кожа, ще можем да променим света. Според думите на автора, „късно разбираме, че основите на домовете ни са построени върху вода, а очите ни са като очите на бобрите – загубим ли блясъка им, не успяваме да намерим пътя за вкъщи.“

„Дъждовете на страха“ е задъхана изповед за житейския път на главния герой, Журналиста, изпълнен с необичайни случки, събития, любовни преживявания. Неговата съдба криволичи между щастието и тъгата, достойнството и подлостта, красотата и гротеската, победите и пораженията. В социален и морален план романът дава простор на нашето въображение и мислене, защото човек не може да избяга от оковите на реалността.

Ето защо най-важната тема, която се вплита в романа, е посветена на екологията, наречена в миналото „хоби за наивници“. На фона на тази сюжетна нишка се откроява яркоизграденият и запомнящ се образ на Професора. Не съм срещал в съвременната българска литература по цялостно изграден образ на човек, посветил живота си на науката. Освен усилията му за чиста природна среда, ще го запомним и с портретната му характеристика – зеленият изтъркан шлифер, развян върху едрото му тяло като крило на птица – художествени детайли, с които авторът постига оригинален рисунък. Загадъчната смърт на коня, ефирната мъгла край завода, под която „житото расте до педя, не повече, връзва клас, няма зърно, металите не се разтварят във водата, както се разтваря солта, трупат се в горния слой на почвата, подобно спестовна касичка,“ срещата със съветския генерал на пътя за Киев през онази далечна чернобилска пролетпролет – всичко това върви ръка за ръка с приятелството между Журналиста и Професора. И именно тази връзка поставя под съмнение сериозни въпроси, на които не намираме отговор. Ала посланията, отправени в разговорите, в епизодите на пътуването, отекват за дълго в нас и пораждат дълбоки размисли.

Романът е разказ и за родовите ценности, и за нашите плахи усилия да ги опазим в днешното време. Грижовната съпруга Марина, за която „градината е важна, колкото доброто име на семейството“, е стожерът на домашната хармония в къщата, където живеят децата и внуците, и която къща расте етаж след етаж, заедно с елхата на двора. Звукът от премитането на елхови иглички в привидно спокойния пловдивски дом, звук „който наподобява разсипан игленик”, се смесва със звука от „дъждовете на страха”, които ни обливат, търсейки брод и спасителен бряг.

Уволнен от работа, Журналиста е принуден да преодолее ред житейски трудности и неудачи – провалената сделка с фъстъците, връщането на заема от банката, глада, „одисеята“ на амбулантен търговец, алъш-веришът с дървата за Турция, – за да извърви хлъзгания път на оцеляването.

С широта на художествената мисъл, с психологическа плътност и дълбок подтекст, авторът описва и други запомнящи се епизоди, сред които студентската любов в Търново, фаталната среща във влака с момичето от Стара Загора, смъртта на професора, остарялото куче, доведено от чужбина, за да бъде умъртвено в родината си, бурята в края на романа… При това стилът в романа се отличава със синтезиран изказ на словото, с вълнуващи човешки съдби, случки и събития, запомнящи се литературни герои и с тяхното нравствено въздействие. А точният психологически рисунък, сбитият и лаконичен диалог, колоритните персонажи, дават широта на въображението и пораждат размисъл, многозначни и многопластови послания. Както се изразява редакторът на книгата Борис Минков, „който пише, намира себе си, който чете също.“ Писателят открива и реализира в романа най-силните страни на своя талант, а ние, читателите, откриваме за себе си истини, които досега сякаш не сме познавали.

„Дъждовете на страха“ е книга за препрочитане и размисъл. Тя ни е нужна, за да надникнем по-дълбоко в себе си и в заобикалящия ни свят. С честното подхождане на автора при изображението на негативни социални явления и доброто познаване на обществените процеси у нас в близкото минало, романът е отражение на времето, в което живеем, и на нашите усилия да надвием страха в себе си.

Вярвам, че и в бъдеще този роман ще стои в челната лавица на най-стойностните книги от съвременната българска литература.

„Дъждовете на страха” е роман, в който се разполагат проекциите на нестройните, но богати на подстъпи светове – реални и не толкова реални, в който ровенето в миналото е също така значимо, както и ровенето в днешното живеене, а преосмислянето му е ключът към тези светове. Роман, в който звукът от премитането на елхови иглички в спокойния пловдивски дом (звук, напомнящ разсипан игленик) се смесва с тревожното шуртене на конска урина по шосето от Чернобил, роман, от чиито страници ни гледат едновременно и каналните плъхове от 68-ма – мокри, полумъртви, с очи като бутони на асансьор, и бобрите, чиито жилища-крепости, жилища-миражи се показват над водата, но необозримите им входове и лабиринти са основно под нея, за да всяват страх. И докато дъждовете на страха ни обливат, не е ли именно това скриване на бобрите от човешките погледи своеобразно връщане във времето, не касае ли то в действителност същността на нашето собствено живеене, стремежа ни за хармония със себе си?