БИ БИ СИ отвътре

Радко Попов е журналист, богослов и автор на изследвания по сравнително религиознание. През 1978-1982 г. изучава специалността „История на изкуствата“ в университета на Хайделберг. От 1980 до 1999 г. работи като редактор в Българската редакция на BBC – Лондон, където създава седмична религиозна програма на български език „Религия и вяра“ и става автор на над 600 радиопредавания по теми, свързани с християнството и исляма. По-късно продължава образованието си и през 2005 г. става магистър по богословие във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, през 2007 г. специализира в университетите на Регенсбург и Берн, а през 2008-2009 г. специализра в Хартфорд, САЩ по темата „Ислям и християно-мюсюлмански отношения“. Участва и организира редица научни форуми с религиозна проблематика. Автор е на книгата „Иисус Христос в Корана“ (2008).

ЧЕТИ

„Смяташ ли, че колегите ни ще ме обичат, ако напиша книга за Българската редакция на Би Би Си?“

Валери Чуков, Главен редактор, Буш хаус, Лондон, 1987.

Някои имена на лица, описани в книгата, са променени от етични съображения, други от правни.

Глава I

БЯГСТВОТО

Летище Швехат, Виена

– Бог да те благослови – поздрави на немски със силен австро-баварски диалект шофьорът на таксито.

– Добър ден – отвърнах със свито гърло и затворих дясната задна врата.

– Накъде? – извърна се към мен шофьорът.

Не бях мислил за целта си във Виена и се подвоумих за секунда.

– Катедралата „Св. Стефан“ – това беше и единственото място, което можех да назова.

Сърцето ми биеше бързо, а дланите ми бяха влажни от пот. Стисках в тях найлонова торбичка с рекламен надпис „БГА Балкан“, в която бях скрил пилотската си фуражка. Вече бях беглец. Бягах от комунизма, оставях отечеството, родителите, приятелите и любимата. Бях постигнал целта си – бягство на Запад, което бях планирал в продължение на 10 години, от 16 до сегашните ми 26.

Неконтролирано се извръщах назад и поглеждах през задното стъкло дали „те“ не ме преследват. Казах си, че е невъзможно и трябва да се успокоя да не би австриецът да ме вземе за подозрителен. Дишах дълбоко и се опитвах да гледам през прозореца на мерцедеса как изглежда Западът.

– Пристигнахме – каза шофьорът – ето я катедралата.

Назова и дължимата сума. Таксито от летище Швехат да центъра на Виена струваше повече от командировъчните ми за деня.

– Мога ли да ви доплатя с немски марки? – попитах неуверено. В портмонето си имах 3-4 вида валута на обща стойност около 100 долара.

– Давай – каза той с кисела усмивка.

Влязох през главния вход на катедралата. Опитах се да разгледам интериора, но нервността и възбудата не ми позволяваха да видя нищо. Открих стълбище към камбанарията и се изкачих горе. Гледката към покривите на старата част на Виена бе прекрасна, но и това не можеше да задържи вниманието ми.

Облегнах се на каменния парапет и пред очите ми като на филм преминаваха картини от досегашният ми живот.

ИНСТИТУТЪТ

Записването

Бях започнал „по разпределение“ работа като стюард в БГА Балкан. Луд „късмет“ за човек без партийни връзки, ще кажат някои. Имах колежки с родители дори в ЦК на БКП и от тях се страхуваше даже началникът на отдел Бордни домакини – партизанин и полковник от авиацията, изпаднал в немилост, заради участие в заговора на Горуня. Но как се бях промъкнал в това привилегировано свърталище на невестулки?

През лятото на 1974 чаках уволнение от Строителни войски, където бях изпратен от донаборната комисия като потенциално неблагонадежден. Поделението бе в Корабостроителния завод във Варна, където повечето от нас, руси турци и тъмни роми, работеха като корпусници и заварчици – според всяка дефиниция, дефакто роби на режима.

Още преди казармата, след години събиране на информация, безплодни и опасни планове, разбрах, че международният туризмът ще бъде за мен прозорец, ако не и най-лесната врата към свободата на Запад. Бях работил две лета като администратор на хотел в Златни пясъци. За да се закрепя по-здраво в тази сфера, кандидатствах за втори път Икономика на международния туризъм във Висшият институт по народно стопанство (ВИНС), сега Икономически университет-Варна. Не ме приеха. Не успях да получа необходимия бал по немски език – просто нямах езикова гимназия и бе невъзможно да се конкурирам на изпитите със завършилите такава. Нямах партизански привилегии, нито някакви специални връзки. Резервният ми вариант бе Полувисшият институт по международен туризъм – ИМТ, сега Колеж по туризъм, където изискванията бяха по-ниски.

Кандидатствах специалност Екскурзоводство. В деня, когато разлепваха резултатите от изпитите, изтърпявах поредното наказание „без отпуска“ и нямаше как да отида и да ги видя. Помолих моята тогавашна приятелка, Констанца – мило и внимателно момиче от Тутракан, абитуриентка в Техникум за медицински сестри, да провери списъците и да ми съобщи резултата. Повикаха ме на портала на поделението, тя ме чакаше и първите й думи бяха:

– Има те в един списък и пише да се явиш при заместник-директора на института.

Не успях да изтръгна повече информация от нея, колкото и да я разпитвах, а и не беше възможно. Дежурният офицер се случи разбран човек и, въпреки наказанието ми, разписа билета (книжката) да изляза в града за половин ден. Избръснах се и облякох парадната трудовашка униформа. С Констанца стигнахме за половин час пеша от казармата в Корабостроителния завод до ИМТ-то. Оставих я пред входа и се качих на втория етаж на овехтялата сграда. Почуках на кабинета на зам.-директора и влязох. Зад бюрото седеше леко оплешивял чичко, казах му кой съм и защо идвам.

– Седни, младеж – каза той. – Виж какво, току-що ни спуснаха от София нова специалност и затова я няма в кандидат-студентския справочник. Сега искаме да попълним група с хора от кандидатствалите за други специалности.

– Каква е тази специалност? – попитах едва чуто.

– Бордни домакини – отвърна зам.-директорът.

Видял недоумението, изписало се на лицето ми, побърза да поясни:

– Стюардеси за БГА Балкан.

За секунда в главата ми бе готов планът за бягство на Запад. Три години ще внимавам да не разказвам политически вицове. Ще направя нови приятели и няма да ги запознавам със старите, които знаят политическите ми възгледи (нещо като Brandmauer, надхвърляща покривите на старите големи замъци и манастири), и когато започна работа като стюард, Държавна сигурност ще ме проверят, няма да открият нищо, защото огънят няма да прескочи противопожарната стена, и ще ми издадат международен паспорт. Тогава ще избягам.

– Запишете ме в новата специалност – казах ясно, и допълних – Харесва ми.

Видях как чичкото си направи бележки в един-два листа, казах му

„довиждане“ и полетях щастлив надолу по стълбите. Както казва шаблонът – бях на седмото небе.

Пред входа ме чакаше Констанца и ме гледаше въпросително.

– Записах се в нова специалност – казах с широка усмивка. – Ще следвам за бордна домакиня.

– Какво е това – недоумяваше тя.

– Ще ставам стюардеса! – отвърнах шеговито.

Констанца ме погледна втрещено, лицето ѝ помръкна и от очите ѝ потекоха сълзи.

– Това е моята детска мечта – хлипаше тя. – Цял живот съм мечтала да стана стюардеса.

Почувствах се неудобно. Бях много щастлив, но и изпитах съжаление към това добро момиче, което може би виждаше в случилото се някаква неправда. Тя винаги е искала да стане стюардеса, но няма да стане. А аз, който не съм и помислял за такава кариера, изведнъж я получавам наготово. И това, което тя не подозираше – за да избягам от работата, веднага щом ми се отдаде случай. Наистина отчасти бе късмет, но аз бях планирал, учил, явявал се на изпити, а тя само бе мечтала. Има справедливост и мечтите имат това свойство да се осъществяват, но само, ако човек работи по тях. Въпреки, че беше разстроена, Констанца бе щедро момиче, преглътна сълзите си, зарадва се за мен и ме покани за два часа в квартирата си да отпразнуваме събитието.

Трябваше да прескоча още едно препятствие, преди да се запиша студент специалност Бордни домакини. Задължително изискване бе да минем медицински прегледи за физическа годност в кабинетите на военното летище Враждебна. Там видях за първи път и моите бъдещи колеги и колежки. Бяхме 4 момчета и около 20-тина момичета. Две отпаднаха още при прегледа за измерване на ръста и теглото. И двете плачеха една до друга – едната много висока, а другата много ниска – комична и същевременно тъжна гледка. Искаше ми се да ги утеша, но не намерих думи, а и какво можех да им кажа.

Самият аз, 167, бях с два сантиметра над долната норма за мъже, но истинско изпитание за мен бе очният кабинет. Лекарят бързо откри, че съм далтонист към зелено. Взе да прави справки в разни книжки и да се консултира по телефона. Две-три минути седях като на тръни.

– Ставаш – каза той. – За стюардеси далтонизмът няма значение.

Просто ми вървеше, нещата едно по едно си идваха на правилното място.

На 15 септември 1974 ме уволниха като приет студент. Моят набор го задържаха в казармите до Коледа, поради турското нахлуване в Северен Кипър. Опростиха ми и десетина дни арест, които трябваше да дослужвам. Макар и щастлив, бях и гневен – подарих две от най-хубавите си години, робувайки на Комунистическата партия. И ми предстояха още три безсмислени години в ИМТ – Варна. Реших да ги прекарам по най-добрия възможен начин – учейки и забавлявайки се.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „БИ БИ СИ отвътре“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *