Пламен Антов (1964, Монтана) е автор на 16 книги с поезия, разкази, пиеси, литературна критика и теория. Последните от тях са „Граници на забавяне“ (2013, белетристика), „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии), „Българският постмодернизъм ХХІ–ХІХ в. Към философията на българската литература“ (2016, монографично изследване).
Доц. д.ф.н. в Института за литература – БАН.
ГОЛЯМО ЧЕРВЕНО СЛЪНЦЕ
В горната част на кулата зееха озъбените тъмни очи на няколко прозорчета с разбити стъкла. Под тях можеше да cе прочете някакво полузаличено име. Сивата мазилка на места бе олющена, виждаха се проядените от влага тухли. Върху долната, по-тясна част на кулата имаше външна стълба – железни скоби, забити една над друга. Някои бяха изкривени, други липсваха. Под кулата, между купове стари траверси и ръждясали железни отпадъци, гореше малък огън. Трима мъже седяха около него и си подаваха бутилка.
Вече се бях опитал да разчета името на града върху кулата, но то не ми говореше нищо. Въпреки всичко бях изпълнен със странен оптимизъм. Сутрешният студ щипеше лицето ми. Вървях между релсите, като внимавах да стъпвам само по обилно насмолените траверси. Ръцете ми, свити на юмрук, бяха пъхнати в джобовете на джинсите. Но джобовете бяха твърде плитки, за да ги сгреят. По съседната линия изгромоля самотен маневрен локомотив. Свирна дрезгаво. Тримата мъже извърнаха глави, един от тях направи красноречив жест с ръка и изпсува.
Прекрачих дясната релса и се спуснах по чакъления насип към огъня.
– …излизаме от кръчмата и я помъквам, значи, към парка – разказваше единият. Устата му бълваше кълба пара. Зъбите му бяха черни, а някои направо липсваха. – Влача я аз и й говоря разни сладки работи, сега ще те спраска батко ти, й викам значи, а тя само се хили. Намирам една по-закътана пейка, сядаме и аз веднага пускам ръка; няма цуни-муни, такива работи – действам направо, значи. И глей сега кво става, бате…
Бях приближил до огъня, клекнах и прострях длани над пламъците. Мъжете не ми обърнаха изобщо внимание, бяха погълнати от историята. Беззъбият разказваше с въодушевлението на човек, който сам вярва на измислиците си: запретнал й полата, пъхнал ръка отдолу и усетил обилна влага; никога по-рано не бил попадал на такава мръсница… Цялата плувала във влага, значи. Описваше картинно, с много подробности, което се харесваше на аудиторията. Подготвяше финала: накрая, в най-сюблимния момент, всъщност разбрал, че това било кръв, мръсницата била в ужасен мензис.
Слушах заедно с другите и от време на време потривах ръце над огъня. Кожата ми беше почти лилава.
– Студено, а – рече най-възрастният, след като всички се бяха изхилили на тъпата история. Беше с домашна плетена шапка, отдавна изгубила и цветовете, и формата си.
– Студено – съгласих се аз и приседнах на една близка траверса.
– Ще пийнеш ли? – Мъжът ми подаде полупразното шише.
– Много отрано сте почнали – отбелязах аз, но взех шишето и отпих няколко едри глътки.
– Сгрява по-добре от огъня, докато чакаш.
– Значи чакате – казах и изтрих устни с опакото на дланта си.
– Чакаме камиона – обясни човекът с вълнената шапка. – Трябва да го натовариме това желязо.
– Май ти остърга гърлото, а – захили се третият тип. Беше с дълга и мръсна коса. Един от предните му зъби също липсваше.
– Кой е този град? – попитах.
Човекът с вълнената шапка ми каза и се поинтересува дали идвам за първи път тъдява.
– Да – рекох. – Снощи си бях избрал за нощувка един вагон с жито. По едно време се събуждам, а той лети с пълна пара. Преди малко спря и аз веднага скочих, защото направо се бях вдървил от студ. Ще дадеш ли една цигара?
Мъжът, който беше разказал историята, тъкмо бе извадил полупразен смачкан пакет. Той протегна мълчаливо пакета към мен, аз си взех цигара и я запалих със съчка от огъня.
– Да не си избягал отнякъде? – попита мръсният. По начина, по който присви очи, разбрах, че ако бях избягал отнякъде, нямаше да му мигне окото да ме издаде.
– Не, не съм – успокоих го аз. – Търся едно момиче.
Това беше най-гадният тютюн, но поне уби студената миризма на желязо, която се бе пропила в дрехите, кожата, косата ми. Някъде зад купчините наредени траверси, изоставените в страничните коловози стари товарни вагони и стърчащите кранове просветна като стъкълце яркочервеното слънце, едва изплувало в утринната мъгла.
– Момиче, а. Какво момиче? – заинтересува се онзи, който беше разказвал историята. Всъщност беше почти красавец, като изключим зъбите. Ако не си отваряше устата наистина можеше да мине за красавец.
– На около 16–17 години, с дълга кестенява коса и много нежно лице – поясних. – Стопирахме заедно един камион вчера, но още след първия завой онзи започна да се прави на много готин. Правеше й разни намеци. Аз седя отстрани, мълча и се правя на две и половина, но окото ми все в ръката му, докато сменя скоростите. И когато лапата му докосна бедрото й… Нищо не казах, просто му заковах един, оня едва успя да набие спирачките. И тогава тя ми се разкрещя, че съм бил грубиян и други такива. Скочих и си тръгнах по пътя. Тя остана с оня. Изкрещях й, че е пачавра, но не знам дали ме чу.
– Ама сериозно ли му закова един? – не вярваше мръсният.
– И сега я търсиш? – ухили се разказвачът.
– Да – кимнах, – сега я търся.
Чу се шум от камион.
– Иде – скочи мръсният и се заозърта.
– Слушай, значи, кво ще ти кажа, мой човек – назидателно подхвана красавецът. – Зарязваш я и – дотук… Няма какво да я търсиш. Ясно?
– Не, не е нашият – оповести мръсният и пак седна на мястото си. Шумът беше заглъхнал нанякъде.
– Всяка жена, значи, е пачавра. Правилно си й го казал – говореше хубавецът.
– Я по-добре си затвори устата, че нещо ми е накипяло, нямам нужда от съветите ти – просъсках му аз, без да отделям поглед от яркото стъкълце на слънцето, което бързо се уголемяваше в пролуката между два товарни вагона с разкъртени дъски. По средата едва-едва бе започнало да пожълтява.
– Ей, копеленце, внимавай как ми говориш! – настръхна оня.
– Остави момчето – помирително се намеси човекът с вълнената шапка. – Може да го гази любовта. На колко си, момко?
– Откъде-накъде ще ми държи той такъв тон на мене – не се предаваше красавецът. – На мене, значи, никой не може да ми говори така! Пикльо някакъв…
Силният грохот на товарен влак заглуши думите на красавеца, но той продължаваше нещо да обяснява. Аз тъкмо допушвах цигарата си.
– Не, не сме виждали твоята мадама, момко – рече човекът с вълнената шапка, когато влакът отмина. – Ние си седиме тука, пиеме си пиенето и чакаме камиона, за да натоваримe това желязо. Я подай да обърна една.
Мръсният му подаде бутилката.
– Ще му дам аз една мадама – продължаваше да се пени красавецът. – Само да каже още една думичка… Ох лелеее…
– Мадама ли? Каква мадама тук… – ухили се мръсният. – Кой знае къде е вече с оня.
Пуснах фаса в огъня и се изправих.
– Сори, малкия – повдигна рамене човекът с вълнената шапка. – Ако видиме мацката ти, ще й кажеме, че я търсиш.
– Да, да – потвърди мръсният.
– Добре, благодаря ви. За компанията и за всичко – казах и се наканих да си тръгвам.
– И даже ще я обслужим, да знаеш – ухили се красавецът. – Веднага, значи, ще ми го…
Не успя да довърши. Щеше да му е трудно с обувка между зъбите. Беше тежка зимна обувка, свалил я бях наскоро от един пиян. Оня се сви и започна да плюе.
– Ще потърся малко дръвца за огъня… Че тоя камион кой знае кога… – обяви мръсният и изчезна зад близката купчина траверси.
– Зъб… Изби ми зъб, копеленцето… – завайка се хубавецът, като заничаше нещо черно между пръстите си.
Старецът доброжелателно ми направи знак да се разкарам по-бързо и отпи от бутилката.
Аз тръгнах по линията към голямото червено слънце.
ВЛИЗАНЕ В НЕПОЗНАТ ГРАД И ИЗЛИЗАНЕ
Докато вървях по пустите улици на градчето, в мен нарастваше смътното усещане, че някога съм бил тук. Всичките тези пъстри стари къщи, като от пощенски картички или от учебник по родна история (смътен спомен за въстания, за героични подвизи, предателства, жертви), ниската бяла църква, по-скоро смирено притихнала, отколкото устремена към Бога, двете симетрични камбанарии, пълната, кръгла като пендара луна между тях, тъмните силуети на боровете зад църквата – това бях запомнил, щях да запомня от безименното градче, в което случайно се бях озовал в тази прохладна августовска вечер след един труден и уморителен автостоп в нажежения следобед. Малко старинно градче, притулено в най-предните гънки на планината, едно от онези нереални градчета, където някога учителките водеха на еднодневни екскурзии неразбиращи нищо, от нищо не интересуващи се малчугани, принуждаваха ги да влизат в тези нереални, пъстро боядисани и особено миришещи стари къщи, където преди векове се бяха раждали, живели и умирали хора, но отдавна никой не се ражда и не умира в тях, в тези малки опушени църкви (и мен сигурно, и мен ме бяха карали да влизам), а сега се бяха превърнали в абсолютен кич, да се изповръщаш, където мъжете от съседния голям град, само на някакви си двайсет или трийсет километра от тук, водеха курвите си в кичозно натруфени чалгарски механи.
Бях мръсен, уморен и гладен след смахнатия ден, в който стопът никак не вървеше, а накрая като капак на всичко по погрешка се бях озовал в това непознато, смътно познато ми градче, чието име напразно се опитвах да си спомня. Бях съвършено непознат и самотен под кобалтовото небе; градчето отдавна спеше. Беше толкова тихо, че чувах шумоленето на планинския вятър в боровете. Всъщност името изобщо нямаше значение, обичам безименните малки градчета, тишината, скуката на тесните им улички, неочакваните площадчета с пресъхнала чешмичка или скромен паметник, малките градинки… Някак топла и не така безразлична е светлината на уличните лампи, под които вървя с юмруци в джобовете. Точно в такива мигове, когато има някаква следа в паметта, но тя е недостатъчна, за да тръгнеш по нея, да я последваш, да те отведе някъде, точно в такива мигове си даваш сметка, че животът, това, което наричаме наш живот, е само един мост, чиито краища висят в празнотата, без да докосват брегове. И не съществува никаква утеха, само пътят, само пътят, по който вървиш, тази улица в това безименно, смътно познато или съвсем друго градче, само пътят, който е свобода, и смътното усещане за старост, с което просто си се появил на този свят, както гърбавият с гърбицата си…
Неочаквано се озовавам пред същата църква. Сядам на една пейка в края на парка. Паркът е толкова малък, че на която и пейка да седна, все ще съм в края му. Някъде наблизо профучава автомобил, фаровете ме близват за миг, после отново става тихо; само полъхът в боровете над мен. Като ехо от някакъв друг свят, от някакъв неясен, далечен друг живот долита приглушено размазана музика, балкански фолк, доколкото успявам да я различа сред останалите шумове на нощта, съставляващи тишината под това кобалтово небе, луната, полъхът на вятъра в боровете, далечното бучене на планината… Май в раницата си имам половин сандвич, който бях скътал за в краен случай, освен ако не се е развонял в тая жега днес.
Два силуета се люшват в неоновата светлина отсреща, пресичат улицата, от другата й страна са паркирани коли, сред тях и черен джип, огромен като бронетранспортьор и не по-малко грозен. Насочват се към него, мъжът отключва, нелепо писукане и просветване на фаровете, помага на момичето да се качи и се вмъква след него, но не тръгват. Heoчаквано гъвкавите амортисьори ясно издават какво се случва зад непроницаемите стъкла, макар че това изобщо не ме интересува, абсолютно не ме интересува, просто отново съм се оказал в обичайната си роля на случаен свидетел на света – едно око невидимо, точно така бях писал за себе си в отдавнашно стихотворение, едно око невидимо, където, в което се случва и отминава светът.
– Не, моля те, не… Баща ми ще ме убие, моля те… – долавям по едно време уморения глас на момичето. – Моля те, моля те, не трябва да го правим, никога не съм го правила, моля те, не е честно, моля те…
Чувах ясно гласа, безпомощен и изплашен; струваше ми се, че чувам и тежкото, възбудено дишане на мъжа.
– Моля те, моля те… – стенеше тя, после гласът й сякаш се поокопити: – Ще крещя, чуваш ли, ще крещя, махни се от мен… Махай се…
Молбите преминаваха в заплахи, но някак неуверени, уморени, гласът й все повече изтъняваше и утихваше.
– Ще крещя, махай се, ще…
Не довърши. Заедно с боботеща мъжка ругатня ясно долових нещо като звук от шамар, последван от безпомощно хлипане, после всичко утихна, само нейното хлипане и животинското пръхтене на мъжа.
По дяволите, помислих си с досада, точно тук ли трябваше да се озова, точно тук ли; и се изправих колебливо. Отдавна бях престанал да ги харесвам тия героични роли, все по-малко гледах да се намесвам в света, все по-малко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение. Но има моменти, когато не можеш да останеш отвън, просто не можеш, не е честно, както току-що бе казало момичето.
Тя плачеше, примирено отпусната на задната седалка, широка като креват. За миг в косите й проблеснаха лунни искрици, когато отворих вратата, само за миг. Безформен и разгащен, плътно надвесен над нея като огромна гъба, задълбочен в заниманието си, той изобщо не разбра, че бях зад него; не го разбра до момента, в който го сграбчих за якáта и го изправих с рязък жест. Докато успее да схване промяната в ситуацията, вече лежеше на плочника с пукната устна. Дано не измъкне пищов, си помислих. Не измъкна пищов, само дишаше тежко, гледаше ме неразбиращо изотдолу и попипваше устната си. Всъщност не беше нито толкова по-стар от нея, колкото очаквах, нито толкова отпуснат; представях си, че е пихтиест тип почти на трийсет или четирийсет, ако изобщо някой може да ги различи, с остригана глава и ниско полегато чело, чиято оскъдица се компенсира от обилие на маса в долната част на лицето. Всички те, знае се, изглеждат като правени по калъп, няма фантазия, няма и как да ги сбъркаш. Но тоя със сигурност беше под трийсетте и почти красавец, доколкото успявах да различа физиономията му в тъмнината; е, ако не красавец – просто някакъв съвсем приличен тип. Само дето май наистина си беше забравил пищова. А в такива случаи тези типове са по-скоро сговорчиви. Лежеше по хълбок на плочника и ме гледаше с нарастващо неразбиране, докато аз помагах на момичето да се измъкне от колата; измъкваше се много бавно и с усилие, като продължаваше да хлипа, най-накрая застана в недоумение до колата, олюляваше се и се опитваше да оправи разпиляната си коса. Казах на дангалака да се омита и той наистина взе че го направи. Просто се надигна, качи се в грозния си камион и натисна педала, като се заканваше. Направи го толкова бързо, че едва успях да затръшна вратата. Няколко секунди стоях така и гледах след отдалечаващите се стопове, стоях и чувах неравномерното дишане на момичето зад себе си, детското му подсмърчане, после го чух да ми благодари.
– Благодаря ти – мълвеше тихо то, – страшно ти благодаря… просто… наистина ти благодаря… Не знам как стана…
Стоеше и се олюляваше, стиснала в ръка чантичката си. Поведох я към пейката. Тя направо се строполи върху нея. Очевидно се нуждаеше от помощ, а аз нямах представа какво да правя. Попитах я добре ли е, макар да беше съвсем ясно, че не е.
– Той се опита… – изхълца тя, – опита се да ме изнасили… Цяла вечер ме караше да пия, после… се опита… Направо не мога да повярвам, че щеше да ми се случи… Гадост!
Предложих й цигара. Пламъчето на запалката освети едно съвсем детско, почти кукленско личице. Въпреки обилния грим, си личеше, че не е на повече от седемнайсет, може би и по-малко. Попитах я за името, тя ми го каза, беше кратко и лигаво, точно като от сапунен сериал. Дълго се мъчеше да улучи пламъчето с върха на цигарата, кукленското й личице бе някак подуто и това, заедно с размазания от сълзите грим, му придаваше двусмисленост.
Попитах я студено ли й е. Тук нощите бяха хладни, а тя бе твърде оскъдно облечена – много къса поличка, толкова къса, че още малко и съвсем нямаше да я има, и нещо още по-оскъдно нагоре, което оставяше раменете, гърба и корема напълно открити, а в останалата си част бе тъй прозирно, че ясно се очертаваха настръхналите от студ зърна на гърдите. Определено приличаше на онези големи цветни снимки в кабината на камиона, с чиято помощ само няколко часа по-рано се бях озовал тук; шофьорът имаше вид на онанист и цялата кабина бе тапицирана с изрезки от списания – снимки на фолкпевици или нещо подобно. Не, каза тя, не й било студено, но въпреки това аз измъкнах старото си яке (бях го привързал за раницата, твърде малка, за да го побере) и го наметнах на раменете й. Я виж какъв си ми бил спасител на света, помислих си с досада, почти като онези красавци от най-тъпите филми, с квадратните челюсти и пронизващ поглед. Тя не се възпротиви, пушеше с хаотични движения, а със свободната си ръка непрестанно премяташе изрусената си коса ту на едната страна, ту на другата – жест, който смътно ми напомни за една друга жена, за едно друго време и друга болка. Макар да се беше издокарала като фолкпевица, беше адски красива кукла, наистина беше хубава, толкова хубава, че в някакъв миг на слабост не се стърпях да й го кажа.
– Ти си много красиво момиче – й казах, – опасно е да излизаш с гадни типове по това време. Гадже ли ти е?
Точно така й казах и бях хем възхитен от красотата й, хем омерзен от нещо си, смътно омерзен от нещо, което набъбваше в мен.
– Не точно – каза тя, – съвсем скоро се запознахме. Обеща ми разни неща…
Хрумна ми да я питам дали го обича, но веднага проумях цялата нелепост на такъв въпрос. Но все едно го бях задал; животът понякога е по-нелеп и от всички най-нелепи въпроси, които могат да ти хрумнат.
– Мислех, че го обичам – добави колебливо тя след кратка пауза, после го повтори по-уверено и ме погледна изпод дългите мигли, натежали от грим и от сълзи. – А той ме удари… Поиска да ме изнасили и сега… всичко свърши, всичко свърши…
Мисълта й се луташе в кръг като уловено в капан зверче.
– Слушай – попитах, – ти наистина ли го обичаш тоя… тая гъба?
– Какво? – не разбра тя.
– Как може да го обичаш, изобщо не разбирам… Ако го обичаш, защо тогава крещеше одеве? Обичаш ли го наистина?
– Няма да ти кажа.
– Защо? – попитах невинно.
– Няма да ти кажа – заинати се тя.
Не настоях повече. Седях облегнат на пейката под лунната светлина, слушах как боровете над мен шумят, а някъде в периферията на зрителното ми поле тя продължаваше да пуши с хаотични движения, вече не премяташе косата си, просто седеше с унил вид и пушеше лениво, пепелта от цигарата се отрони върху бедрото й, но тя не забеляза, изглеждаше толкова замислена и тъжна.
– Баща ми ще ме убие – чух я да казва след малко. – Трябваше отдавна да съм се прибрала, сигурно е минало дванайсет… Колко е часът?
– Не знам – казах, – нямам часовник.
Попитах откъде е. Точно както и очаквах, произнесе името на съседния голям град. Два пъти вече идвали тук, веднъж ходили дори… няма значение, ходели все в адски готини заведения и поръчвали най-скъпи неща. Бил адски богат, каза тя с целия си патешки възторг; имал няколко игрални зали или нещо подобно; каза също, че дори вестниците пишели за него, при това нямаше предвид криминалните рубрики, уточни, че ставало дума за благотворителни акции – редовно спонсорирал домове за изоставени и бавноразвиващи се деца, водел я със себе си, тя си играела с малките идиотчета, снимали ги от разни телевизии, интервюирали го… После мисълчицата й отново се върна в изходно положение и за пореден път ме осведоми как направо не можела да повярва, че това за малко щяло да й се случи; имаше предвид изнасилването. И как баща й щял да я убие… Бил я предупредил. Седеше до мен на пейката и говореше, мислите й се въртяха в пълен хаос, блъскаха се, прескачаха се, застъпваха се, наслояваха се една върху друга, благодарността към мен, съжалението от раздялата и най-вече съжалението, че сега сигурно нямало да й уреди оня запис в студиото, който и така нататък, страхът от бащата, объркаността от това, че не знаела как да се прибере… Докато говореше, изведнъж се оригна, оригна се силно и продължително, после продължи да говори, но аз вече бях престанал да я слушам, изведнъж си представих всички онези гадости, които се таяха в това красиво младо тяло, всички онези скъпи деликатеси, гадната маса от сдъвкана и полусмляна храна, която се люлееше в стомаха й, плуваща в море от скъп алкохол; представих си дебелото й черво, пълно с лайна…
– Хей – прекъснах я, – кога за последен път си ходила по голяма нужда?
Тя млъкна, извърна главица и се опита да ме фокусира. Май не разбра какво я питам. Трудно би разбрала каквото и да е.
– Мислила ли си някога за смъртта? – добавих аз. – Или за живота? Например защо изобщо си на тоя свят… За смисъла и така нататък…
Въпросите й се сториха необикновено весели. Изсмя се рязко и късо вместо отговор, върху бедрото й отново се посипа пепел.
– Задаваш ли си изобщо някакви въпроси? За каквото и да е?
Нещо в тона ми сякаш я стресна.
– Повръща ми се, искам да си вървя – каза тя. – Баща ми направо ще ме…
– Питаш ли се за тия неща понякога? – не я оставях на мира. – За каквото и да е. За това, което те заобикаля. За това дърво например, за неговия скрит живот. За скрития живот на тоя град. За тая шибана празна църква отсреща, за тия къщи наоколо с празни прозорци. За скрития живот на всички ония хора, които дишат в момента зад прозорците, които спят и дишат… За това, че будилниците им са навити за шест часà. Че всички те утре точно в шест ще станат и ще тръгнат по същата тая шибана улица, по която всеки ден минават и ще продължат да минават още много дни… И така ще изтича животът им, напред-назад по тази улица, ден след ден. Разбираш ли?
Изобщо не ми пукаше дали ме разбира, седеше до мен с напълно безразлично лице, пушеше и сигурно изобщо не ме слушаше. Имах нужда да говоря, да й го кажа, независимо дали ме слуша или не, дали разбира какво й говоря…
– Ден след ден – продължавах да говоря, – ден след ден като автомати ще стават сутрин в шест, ще закусват, ще обядват и ще вечерят, ще се изсират веднъж дневно, понеже е здравословно, вечер ще се прибират затъпели от умора и ще продължат да затъпяват пред тъпите си телевизори, защото това е част от механизма, много важна част от механизма. И ще търсят някакви нищожни оправдания за огромното безсмислие на живота си. И ще ги намират – в парите, в бирата вечер пред телевизора, в поредния тъп сериал или в световното по футбол, в цялата тая чалга на живота им. Много лесно ще ги намират тези оправдания, защото иначе ще трябва да си пръснат черепа, да избухнат. Ето така: баааам!… Но те никога няма да го направят. Никога няма да си пръснат черепа, никога няма да избухнат, ще продължават ден след ден да тътрят живота си по тая еднопосочна улица. И само от време на време ще си го изкарват на уличните кучета, че мърсят спретнатото им градче, ще настояват кметът да прочисти градчето им от тях, защото все някой трябва да е виновен за цялата мръсотия на живота им… Ден след ден, година след година… И някак между другото ще се стараят, най-добросъвестно ще се стараят да превърнат тъпите си копелета в същите такива механизъмчета, да направят от тях същите достойни и почтени производители на лайна… Замисляла ли си се колко тъпо е всичко това? Без капчица надежда. Питала ли си се защо го правят? Сигурно и твоите родители го правят, няма начин да не го правят, ден след ден, като навити часовници? Питала ли си се защо? А?
– Моите… не го правят… не знам… – произнесе уморено тя. „Родители” я затрудняваше, затова си я спести. Очевидно беше схванала само последното изречение. Вместо това за пореден път ме осведоми, че трябвало да се прибира, защото баща й щял да я убие, държал до дванайсет да си е вкъщи, иначе нямало да й купи оная витара за бала й догодина и така нататък…
– Баща ти да не е някой баровец, а? – прекъснах я аз. – Сигурно е голям бизнесмен и бизнесът му е о’кей, а?
– Не знам – повтори тя и затарашува в чантичката си. – Искам… искам да се обадя…
– Как не се сетих по-рано! – възкликнах. – Ами че това си е най-нормалното нещо, просто няма как да е иначе. Сега ако ми кажеш, че е шеф на важна общинска фирма, изобщо няма да се учудя; или поне общински съветник. Може би бъдещ депутат? Така ли е?
Тя не отговори, бе извадила лъскав розов GSM и се опитваше да набере някакъв номер, сбърка, започна отначало, пак сбърка.
– Тая играчка той ли ти я купи? Сигурно за рождения ти ден. Или гаджето? Колко струва, сигурно е поне пет стотака? С камера ли е?
Тя отново не отговори, щракаше с маникюр по клавиатурата и бърчеше чело от усилието.
– Колко струва, кажи! – изкрещях аз. – Поне пет стотака, нали?
– Не знам, хилядарка – каза, сепната от гласа ми, и ме погледна неразбиращо. Най-сетне бе успяла да улучи номера и зачака с долепен до ухото апарат. – Мамо! Ало, мамичко, аз съм… аз… много ми е лошо… Ало, чуваш ли ме?…
Изтръгнах предмета от ръката й и го фраснах в плочника, чарковете му се пръснаха наоколо.
– Защо… – промълви тя и по лицето й пролича уплаха.
– Защо ли? Искаш да знаеш защо? – повтарях аз, докато се питах наистина защо. – Ти ми кажи защо.
Знаех, че нямаше как да ми каже. Че нямаше да разбере и ако аз й кажех. Ако й кажех за всички тези хора наоколо, които бързат да спят, за да станат утре навреме и всичко да започне отново, да се задвижи отначало механизмът, целият им малък, плосък живот… Ден след ден така ще се изпретрепват от бачкане в тъпите си офиси, в разните там заводи и така нататък, ще се изпретрепват, за да спечелят някакви си тъпи пари, без да знаят, че тези пари точно те никога няма да ги спечелят, защото механизмът така е направен, че колкото и да се претрепваш от бачкане, колкото и да се изпретрепваш, измъкване няма, няма да има… А-ха да го направиш, и хоп – още на другия ден гадната държава ще намери начин да ти прибере гадните пари, за да ги даде на баровците. Замисляла ли си се за това, тъпа кукло, замисляла ли си се защо е така!… Но на тебе не ти пука, важно е купонът да тече и да те снимат с олигофренчетата…
– Уморена съм, много съм уморена – простена тя, отметна глава назад и затвори очи, но аз я разтърсих за рамото.
– Ще ти кажа защо е така. Защото ако беше другояче, ако можеше всеки да се добере до гадните пари – край. Край на всичко, механизмът блокира… Добереш ли се, ще спреш да се претрепваш от бачкане и тогава кой ще изработва мангизите на всички тия баровци като баща ти, за да могат да подаряват разни джаджи за по една хилядарка на тъпите си копелета?… Но те не го знаят, всичките тези глупаци, дето бързат да спят сега, за да могат утре с пресни сили да го задвижат отново целия тоя гаден механизъм; те не го знаят, защото нямат време да мислят, твърде уморени са, за да мислят… И точно там е номерът – да нямат време да мислят и да продължават да се претрепват от работа и да спят, да спят и да зяпат телевизия, да се умиляват как разни зализани банкерчета и разни зализани курви се снимат с малките идиотчета, докато тъпите журналисти ги снимат… Напрегни се малко, тъпа путко, не усещаш ли вонята, не усещаш ли?
Обикновено не крещях така, май никога не ми се беше случвало.
– Не, много съм уморена – промълви тя. Цигарата й отдавна бе догоряла до фаса, но тя продължаваше да я стиска между пръстите си.
– Единственото важно е купонът да тече, нали?… Ти си… Знаеш ли какво си ти – чувах се да крещя, удивлявайки се на собствената си задъханост, – знаеш ли какво си? Лайно в канализацията, едно малко лайно, което ще се превърне в едно голямо смърдящо лайно…
– Лошо ми е… Искам да повърна… – простена измъчено тя.
Изправи се, но се олюля и отново рухна върху пейката. Заплака. Започна да ме моли да й помогна, да я отведа у дома. Изкрещях й да легне. Не ме разбра и аз просто я блъснах върху пейката, после бързо разкопчах джинсите си и почувствах топлината на бедрата й. Тя се съпротивляваше отчаяно, но беше твърде слаба, движенията й бяха толкова хаотични и омекнали, изобщо не им обръщах внимание. Но когато ме ухапа, трябваше да я ударя. Тя за миг притихна под мен, само хълцаше примирено. Направих го без да събуя бикините й, дори не разбрах дали наистина й беше за пръв път. Май свърших прекалено бързо, преди още да бях влязъл докрай в нея. Всъщност не го бях правил с жена повече от месец.
Тя вече не се съпротивляваше, само хлипаше тихо. Когато и последният спазъм в слабините ми утихна, се изправих и й помогнах да седне. От носа й се стичаше струйка кръв. Повдигна мигли и ме погледна с тъпи, умолителни очи. Заповядах й да отвори уста.
– Не, моля те, не, ще повърна… – скимтеше тя и отчаяно извръщаше глава настрана, ръцете й се мятаха безпомощно, удряше ме с юмруци по корема, дращеше ме, но аз притисках злобно лицето й, не исках да спра, не можех…
Отпуснах се на пейката. Дишах тежко. Бях изтощен, бях омерзен от себе си. Тя плачеше наблизо и непохватно бършеше лицето си. Усещах как в мен се надига нещо като жал. Под пейката лежеше якето ми. Наведох се и го взех. В джоба му напипах пакета. Извадих цигара и запуших. Попитах я дали иска и тя. Тя бавно извърна поглед към мен.
– Махай се! Ти си абсолютен гадняр… Махай се!…
– Добре.
Прибрах кутията в джоба на якето и се изправих. Тишината беше толкова красива. Обичах тази тишина на безименните малки градчета.
– Хей… чакай!… Помогни ми… Какво ще правя сега… – чувах жалкото й хлипане зад себе си, но не знаех как да й помогна.
Тръгнах по най-широката улица и реших да вървя по нея, докато съмне или докато градът свърши.
Отзиви
Все още няма отзиви.