Писма до Лазар

„Писма до Лазар“
Владислав Христов

Владислав Христов е поет, журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за поезия, кратки прози и хайку. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. През 2016 г. негови хайку влизат в обучителната програма на университета Кумамото, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 17 езика.

Категории: ,

ЧЕТИ

МЕМЕНТО

как да започна
на двайсет
може да не са години
може просто
да е дата бронзова
особено през май
сред кестени
и мокри гарги пръскащи кристали
помни:
фотографът който снимаше
черешите на гроздове
и падащите капки
сълзи от стогодишна костенурка
а осемте хлапета
дето се опитват
да я яздят
не подозират нищо
за съня и лятото
което ще си иде през септември
с душите на умрелите
сирени
със водораслите
и джапанките скъсани по плажа
където:
все още се търкалят
двама влюбени
говорят глупости
за замъци от карамел
в япония как уловили змей
и го научили да пее арии
да двама влюбени
загубили пътечката за връщане
решиха да танцуват салса:
uno dos tres cuatro
и всяка стъпка бе
една година заедно
а всичките години заедно
бяха най-голямото парче от тортата
за което като малки все се биехме
а после биехме се
за момичето с къдриците
със роклята на малки тигърчета
и врабчета къпещи се в локва
принцесата която
три пъти развежда се в америка
а аз глупакът подарих й
моя снимка в медальонче
и стихове на блез сандрар
милият
пътувал с транссибирския експрес
и писал
а тази курва три пъти
по три милиона наследи
посипа блез със стърготини
присмя му се на вълнения шал
на обувките с пирони
дето все убиват
на сифилиса който беше пипнал…

…навън вали
нектар за къдрави жени
които пият алкохол
от миналия понеделник
до неделя
неделята когато заваля
и аз написах че вали
а те се смяха
наричаха ме зевс
наричаха ме тангра
повръщаха
хайверът
май че беше нещо развален
после се уплашиха
че щели да умрат
и ме целуваха
по бузите
за сбогом
тръгнах да им търся
шоколад
навън видях дъгата
с девет цвята
по един за всяка къдрава жена
която мен ме чака
или най-вероятно
вече е заспала
защото:
вън бе спряло да вали…

КОЛЕДА В СЕЙНТ БЕРНАРД

в началото не беше словото
началото започна с гръм
и цялата земя разклати се
като камбанка на елха
в едно поле на север от лион
където блез и още хиляди деца
се биеха за франция
облечени във униформи
подвийте си крачолите им казаха
ще има много кал
войната почна някак на шега
плъховете бяха цели легиони
и се вълнуваха
от изхода на всяка битка
за разлика обаче от войниците
те ставаха все повече
ядяха трупове и дебелееха
а женските им раждаха
по три пъти на седмица
един сержант с ирония подхвърли
че те са истинските победители
и че войната всъщност
нямала значение за никой друг
освен за плъховете
така започнали раздумка
унесени в окопа като в люлка
телата се разпръснаха на малки късове
заря от кръв и нервни окончания
изпълни въздуха с познатия до болка аромат
на печено месо по коледа
блез лежеше с лице срещу пръстта
и спомни си как като невръстен още
в кот д’азур следеше с поглед под водата
танца на неоновите рибки
и рачетата които го държаха под око
от този сън събуди го гласът на командира
блез момчето ми стани
носилката е вече тук
ще те превържат в лазарета
утре сутринта ранените
ще тръгнете към сейнт бернард
където в болницата ще останете
до края на войната
със сетни сили
блез надигна своята глава
а рибките неонови
побягнаха от светлината
останала му беше лявата ръка
другата къде ли се търкаляше из пущинака
и за кого тиктакаше часовника
на мъртвата й китка
в лазарета блез предимно спеше
една сестра ухаеше на мед
припомни му годините преди войната
когато той се беше върнал от русия
там с разбойника роговин
въртяха дребна търговия
блез нае си малка къща
в покрайнините на париж
а после купи осем кошера
медът бе скъп тогава
париж все по-голям
о как сърцето му на юноша желаеше
пчелите да забързат своя ход
но нарочно сякаш те се бавеха
пчелите имат друго време
ние хората не ще го разберем
му беше казал старият съсед флоран
който не отглеждаше пчели
но знаеше за тях доволно много
и също тъй ухаеше на мед
досущ като онази младичка сестра от лазарета
една неделна сутрин
ранените пристигнаха в анси
оттам до сейнт бернард
закараха ги с камиони
излезе силен вятър
ах вятърът
от който бинтовете
по телата на войниците плющяха
подобно малки бели знамена
на тази изначално провалила се война
коледа дойде след има-няма два-три дена
готвачките раздадоха по няколко фурми
и внесоха във стаята елха
с една-единствена звезда като украса
тя нощем светеше във тъмнината
понеже майсторите на звезди
бяха сложили прашинки фосфор
в нейната позлата
дали и за умрелите не свети по една звезда
дали фурми ще им дадат като отплата
не спираше да мисли блез и тъй заспа
на сутринта помоли за писалка
а после с лявата ръка
написа името си с разкривени букви
да времето сега се движеше
тъй бавно като в кошер
блез потъна в сладък сън
от който го извади
жужащата из стаята пчела

ТРАНССИБИРСКИЯТ ЕКСПРЕС

Виж ме:
заприличал съм
на Транссибирския експрес
който от сто години
по релсите потраква
трака-трак
и спирките си знае наизуст
и своите пътници познава до един
и писъка на влаковите свирки
и писъка на раждащите
в трета класа майки
и писъка в полето на чакалите

Далеч не беше
времето когато
загледан във степта
чертаех нови пътища
с фенери светещи
досущ като в Париж
градът от който
всеки тръгва си
нарамил своята тъга…

Какъв Париж
съвсем съм полудял
та моят път е през Сибир
и хората които качват се на мен
с напукани ръце са
с агнета заклани във торби
с димящи пити ръжен хляб
а дамаджаните напълнени със квас
потракват тихо
трака-трак

Нима ще седнеш в този влак
да се повозиш
до Иркутск или пък Харбин?!
Нима…?!

Не вярвам
и все пак
ела ела със мен
да ти покажа нещо:
в това купе
самият Блез Сандрар
пътува с Жана
и писа осемнайсет дена
някаква поема
завит единствено
със своя вълнен шал
а Жана беше болна
храчеше парченца кръв
и никак не ядеше
Блез приспиваше я нощем:
мое морковче
мъркащо мърморче
котенце светещо
кукувица кука
ку ку ку
ти си пъстро какаду
булка моя малка
невестулка
спинкай
светулчице
свята
на ни на…

Нея пък
не я ловеше сън
и питаше го час през час:
Блез далече ли сме от Монмартър?
кажи ми моля те кажи
далече ли сме от Монмартър?
далече сме Нинет
в Сибир сме нейде
сред степта
а после ще отидем
до Япония
да видим храма във Киото
с глухите пазачи
ако имаме пари
до Борнео и до Ява
ще отскочим ний за малко
в горите там цветя живеят
които гълтат цели птици
а хората пък
хранят се със скорпиони
там утрото е тъй прозрачно
че гълъбите блъскат се
един във друг
представи си Нинет
как се любим сутрин
под листата огромни
на папратите
и сме тихи
толкова тихи…

Но сега трябва да спиш
чуваш ли
трябва да спиш…

След три дена
тя почина
на декември първи
рано сутринта
не тежеше повече
от трийсет килограма
Блез пови я
с онзи вълнен шал
дето беше му
единствената дреха
а после слезе
във Челябинск
да я погребе…

Никой не разбра
за тази смърт
качиха се стотици хора
напълниха купетата
и влакът хлъзна се
по релсите напред…

А има гари
от които никой досега
не се е качвал
и въпреки това
билетопродавачката
стои на пост
в чакалнята където
само преди няколко години
влезе заблудена котка
стрелочниците в тези гари
имат стая с печка и легло
а вазите са пълни
с празни химикалки
защото тайна ще ви кажа:
стрелочниците
всъщност са поети

Веднъж се връщах от Ростов
и слязох по погрешка
на една такава гара
билетопродавачката
четеше Толстой
похапваше си тайно блини
които скри
когато ме видя:
какво обичате ме пита тя
и почна се една:
обичам меденки
със прясно мляко
пилешки крилца
бутилка хладна шардоне
жени с лунички обожавам
а също Прага, Питер и Париж
изчака ме да свърша
после заяви:
билети няма
няма от години
купуват се във влака
млади господине…

Ето те и теб:
в другия край на коридора
провираш се
между хора, кучета и коне
между чували със сухари
и пушена есетра за из път
ама ти наистина си луда
да се качиш
във Трансибирския експрес
заради мен
и с тези летни дрехи
къде си тръгнала в Сибир
ела ела в това палто
да те завия
че тук нощите студени са
и дълги колкото един живот…

НИТО ЗВУК

Блез умря:
заровиха го заедно със липсващата му ръка
със зъбите му черни дупки
с пътуванията до Нижни и Москва
на фронта с цветната заря
с релсите и коловозите
със стиховете с монолозите
Блез умря:
опяха го жените му и жриците
опяха го тревиците
на гробището птиците:
синигери авлиги и глухари
всякакви пернати твари
Опя го даже
и клокочещият самовар:
кап кап кап
на смъртта във черния долап
където ето:
връщаме се винаги
за още мъничко живот
като деца които лъжат на белот
Тогава някой в стаята нахлува
децата се разбягват
но кой ли тези стъпки чува
туп туп туп
по старите дъски
Блез не спира да върви
останала му е единствено
ръката дясна
която в тази утрин ясна
пише някаква поема
сред ужаса
на детските ни гласове
чуй как тихо някой ни зове:
Деца елате тук
в стаята сред гниещия вече
седмица боклук
Блез пише нещо
шттт тихо
мълчете
нито звук!

Владислав Христов е поет, журналист и фотограф. Роден е в Шумен през 1976 г., Той е сред малкото български автори, които се интересуват и творят в хайку форма. Дебютира със сборника от кратки истории „Снимки на деца“ (2010), след което пише поезия „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014, преведена и на немски), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).
Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за поезия, кратки прози и хайку. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на „The Haiku Foundation“. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. През 2016 г. негови хайку влизат в обучителната програма на университета Кумамото, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 17 езика.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Писма до Лазар“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Go to Top