Пулс

Роуз е гражданин на света. Но е родена във Варна, расте в Балчик…, в България, на нашето море. Дали е повече режисьор и сценарист или писател? Защото тя създава изключителни късометражни и документални филми, но пише и невероятни текстове, поезия и проза. Още през 2012-та тя дръзко заявява своето съществуване пред света с романа си „Химера за живот“, последван от стихосбирката „Шепот“. На следващата година става още по-смела, публикувайки „Оргазмът на една химикалка“. В хода на времето, вероятно писането се е превърнало в път, който я е завел до киното, най-напред в „Арт Колеж“ в София, които ú отварят Триумфалната арка в посока Париж, за да учи в „University of Paris-Est“. Тъкмо там тя създава своите филми, трансформира таланта си, който е неоспорим, ползвайки нови изразни средства. Така се ражда първият неин филм “Обичам те, татко”, който жъне изненадващ успех, селектиран е в програмата на много международни фестивали и награден от “ARFF Berlin” и “Los Angeles Cine Fest”, след което е част и от фестивала “Short Film Corner” в Кан. Следват “Algerian flowers”, “My Mother”, “Call me as you want”, “Pardon”. Последната лента носи на Роуз и екипа поредните успехи на Международния фестивал за късометражно кино в Калкута и приза за най-добра актриса на Международния филмов фестивал «Катарзис». Наградата “Best student director” на Европейските награди за кинематография също отива при тази талантлива дама.
Очевидно, визията за света, който Роуз създава в лентите и поезията си, е високо оценена.
Последният ѝ литературен проект е озаглавен „Пулс“.

ЗАЩОТО ОЩЕ БИЕ

Тази книга има пулс. Жива е, пътува през географиите на телата, по посоките на душите, след стрелките по гарите, в сезоните на сърцата ни. Спира се на някоя улица в Париж, пресича Сена, лети със самолет, пуска хартиени лодки, свързва дъждовните площади със западния бряг и Женския пазар, пътува през времето по реката на Сидхарта… Остра е като систола – пуска бримки по пуловерите, с които обличаме премръзналите си чувства и по чаршафите, под които крием греховете и истините си. Дълбока е като диастола, като пропадане в осъзнаването, че нищо не е вечно, най-малко биенето на сърцето и като дланта, в която лежат стрелките – остатъци от времето.
На тези страници Роуз Траян говори на много езици и знае, че ще бъде разбрана от всеки, който все още има пулс. Тя самата е гражданин на света и сякаш е логично текстовете ѝ да говорят на различни световни езици. Но не за да ни разделят, а да ни съберат, за да постигнем разбиране и отвъд думите. Нещо повече – пишейки, тя сякаш снима своите филми, а всеки неин текст е нова и нова лента, прожектирана на белия екран на страниците от тази книга. Заслушайте се, вгледайте се и ще разберете.
С „Пулс“ Роуз прави и още нещо – навлиза смело в полето на интертекстуалността, за да си поговори с едни от най-големите умове в литературната ни история. Въпрос на смелост и мъдрост. Тя влиза в диалог по вечните човешки теми с тях, с нас, със своите любими хора… Превеждаме любовта на есперанто. Говорим си на езика на сърцето. Защото още бие.
А всъщност не е ли самото слово пулс самó по себе си? Пулс от думи. Шумът от сърцето на историята. Непрекъсващ текст, преминаващ през времето и пространството. И през нас самите.
Ние сме „Пулс“. Влезте в нейния ритъм.
Ива Спиридонова, редактор