Събирачът на думи

Илай беше уморен от толкова думи. Събираше ги от години. Изхвърлени, забравени или просто ненужни. Намираше ги из целия град. В парка, под някоя пейка, до кошчетата за боклук на кея или в края на градския площад. Заболя го, когато веднъж северният вятър довя в краката му думата ДЕТСТВО. Но той беше събирач на думи. Работа като всяка друга.
Някога имаше съпруга. Бе красива и мила, но един ден просто си тръгна, без обяснения. Илай стоеше до прозореца в спалнята им и гледаше как таксито завива зад ъгъла и завинаги отнася надеждата му за щастие. Намрази думите, които така и не изрече и се затвори в себе си. Предпочиташе компанията на кресливите чайки пред неспирните брътвежи на хората. Често сядаше на дървения кей, закрепяше плетения кош със събраните думи отстрани и дълго се взираше в морето, глух за света наоколо.
Когато жена му си отиде, остави след себе си една празнота, която Илай с течение на времето започна да запълва с истории, направени от изхвърлените думи. В началото бяха груби, драскащи ума разкази, но после се превърнаха в приказки за безкрайни морета и омагьосани слънца. Приказки без начало и край, които никой не четеше. Събра толкова много, че старата му къща заприлича на чудновата библиотека. Във всеки ъгъл имаше купища истории. Висяха по стените, надничаха от полуотворените шкафове. Но не си мислете, че събирачът носеше всичко намерено през деня вкъщи. Обикновено вечер кошът му беше толкова препълнен, че той отиваше извън града и го изсипваше в един дълбок стар кладенец. А онези думи, от които най-много го болеше, ги носеше до скалите и ги пускаше в морето. Вярваше, че така водата ще ги пречисти и хората отново ще си ги потърсят.
Илай живееше сам, а домът му бе в края на града. Беше тих, обикновен човек, когото хората не забелязваха. Но тогава срещна Иви.
В един мрачен следобед, в края на ноември, когато светът сякаш беше забравил цветовете си, Илай се спря пред афиш, залепен на стената пред къщата му. Беше свършил работа по-рано и бързаше да се прибере, преди съвсем да измръзне. По улиците почти нямаше хора, заради студа, който бе сковал града. С полупразен кош на гърба и ръце, напъхани в джобовете, той вървеше приведен по тесния тротоар, когато плакатът привлече вниманието му. В средата, с големи червени букви пишеше: „ПЪТУВАЩ ЦИРК „THE PLACE“! САМО ДНЕС ВЪВ ВАШИЯ ГРАД!” От всички поместени снимки гледаха уродливи лица, а надписите гласяха, че в трупата на цирка има всякакви чудеса – момче-паяк, гълтач на ножове, русалка с две глави, брадата жена. Имаше и други необикновени номера в програмата, но Илай отмести поглед от афиша. Трудно понасяше недъзите в човешката природа. Тъкмо понечи да изкачи стълбите пред входната врата, когато тънко детско гласче го сепна:
– Гаднички са, нали? На мен ми е мъчно за тях, за хората де. Мама казва, че ги принуждават да правят разни неща, държат ги в клетки или нещо такова. Аз не вярвам, ама ме е страх, като ги гледам. За нищо на света не бих отишла там! Ти тук ли живееш?
Илай се обърна и погледна озадачен малкото момиче с червено палто и пухкава шапка, което стоеше до него. На колко ли беше? На десет или единайсет? Първото, което видя у нея бяха големите ѝ кафяви очи, които сякаш винаги питаха нещо, а русите ѝ плитки стигаха почти до кръста. Той нямаше желание да говори, затова само кимна безизразно и се заизкачва по стълбите. Затвори вратата след себе си, но, оставяйки коша с думите на пода, не се сдържа и погледна през малкото странично прозорче навън. Момичето постоя още няколко секунди, повъртя се и закрачи надолу по улицата. „Що за детско поведение, не са ли я учили да не говори с непознати?“ – мислеше си той, докато стопляше вечерята и почти цяла вечер срещата с детето не му излезе от ума.
След няколко дни заваля сняг и работата на събирача съвсем замря. Ненужните думи по улиците бяха затрупани, затова Илай все по-дълго оставаше вкъщи, при своите истории. Кратки или по-дълги, тъжни или със щастлив край, те бяха единственото, което го занимаваше в тези, сякаш безкрайни, вечери. А зад прозореца зимата разстилаше своята бяла пелена върху града.
В студената неделна сутрин събирачът на думи тъкмо закърпваше панталона си, който се бе поразкъсал от дългото носене, когато отвън тихо се почука. Предвид това, че никой никога не му идваше на гости, Илай помисли, че е някой, който е объркал пътя и открехна леко вратата. През вихъра от снежинки, които нахлуха в антрето, той видя същото момиченце с червено палто, стоящо на стълбите. На кръглото ѝ лице грееше усмивка, а в ръцете си държеше обикновена на вид кутия, с вързана червена панделка.

– С мама направихме тези сладки с канела за теб – започна веднага детето. – Тя искаше да сложим и орехи, но аз не ѝ дадох, защото не знаех дали не си алергичен. Едно момче в училище има алергия към ядки и един ден му стана лошо от един фъстък, и много се уплаших да не умре. Той после се оправи де, но аз все имам едно наум…
Илай слушаше безкрайния поток от думи и в миг нещо сгря душата му. Макар тази проява на доброта от страна на това непознато дете да го объркваше, той се протегна да вземе палтото си от закачалката и излезе на площадката пред вратата. Разчисти снега от най-горното стъпало, седна и отвори кутията.
– Вкусни ли са?
Тя не сметна за нужно да му отговори. Седна до него и си взе от сладките. Похапваха мълчаливо, а студеният въздух около тях се изпълваше с мирис на канела.
– Как се казваш? – наруши след минути тишината момичето.
– Илай.
– Аз съм Иви. Така де, цялото ми име е Ивелин, но всички ми викат Иви. И ти може така да ми казваш. Приятелката ми Грета мисли, че много ми отива, като на героиня от приказка било.
Илай се усмихна, като си помисли, че най-подходящото име за това дете би било Бъбривка и пак ще е като от приказка.
– Студено ли ти е?
– Малко и вече трябва да тръгвам, че мама ще ме търси. Може би утре пак ще се видим – стана, скочи от стълбите и с бързи крачки се скри зад ъгъла.
Така събирачът Илай си намери приятел. След онази сутрин Иви, с детското си усърдие, често му помагаше да събира думи от улиците и не спираше да говори. Разказа му за училището, за приятелката си Грета, за родителите и болната си баба, на която била кръстена. Толкова бързо скачаше от една история в следваща, че на него не му оставаше друго, освен да слуша и да кима разбиращо. Момичето разсейваше самотата му и някак дните придобиваха смисъл.
– Тези думи защо ги изхвърлят? Така де, няма ли пак да им потрябват? – бяха седнали на любимото му място на брега, гледаха водата и си говореха. – Аз например, не харесвам думата КВАДРАТ, но не искам да я хвърлям. Когато мис Петри, учителката ни по математика, за пръв път ни каза за квадрата, аз се зачудих на думата, изобщо не разбрах какво ни обясняваше. Някакви прави ъгли, страни… вятър работа. Интересуваше ме само тази дума, която, Бога ми, наистина е странна. Замислѝ се само: КВА–ДРАТ. Сякаш има нещо сбъркано. Обаче и през ум не ми е минало да я изхвърля на боклука. Знам, че ще ми потрябва, затова си я пазя. Мама казва, че всички думи са важни.
Илай я изчака да спре за момент да говори и извади от джоба на палтото си малка тетрадка с подвити краища.
– Направих я за теб, дано ти хареса.
– Какво е? Специално за мен? Божке, толкова се вълнувам! Кажи ми какво е… Наистина ли го направи за мен? – не познаваше по-нетърпеливо и припряно същество от нея. Тя прокарваше нежно пръстчетата си по кориците на тетрадката, въртеше я във всички посоки и току я притискаше към гърдите си.
– Няма ли да я отвориш? – попита Илай.
– Това е история, нали, от твоите. Искам ти да ми я прочетеш. Толкова рядко говориш, че забравям как звучи гласа ти. Моля те, моля те… прочети ми я – каза мило тя, завъртя големите си очи и нацупи устни.
Илай се предаде на чара ѝ и тихо зачете. Думите се редяха една след друга, а крехкото зимно слънце едва стопляше премръзналите му пръсти. Светът, който бе подарил на русокосото момиченце, бе пълен с чудновати същества, които владееха магията и се бореха със злото. Толкова искаше да я зарадва, че създаде една вълшебна приказка само за нея. След първите няколко страници обаче, така се увлече в историята, че не забеляза как изведнъж Иви спря да задава вечните си въпроси и се отпусна на пейката. Чак когато се обърна към нея, за да види реакцията ѝ от току-що прочетеното, разбра, че нещо не е наред. Извика името ѝ няколко пъти, но тя не реагира. Беше като заспала. Сърцето му прескочи, когато усети твърде слабия ѝ пулс. Очите ѝ бяха затворени, а дишането – накъсано. Притесни се не на шега, но нямаше време за губене, нещо ставаше с детето! Не би си простил, ако нещо ѝ се случеше! Вдигна я полека и с нея на ръце, се затича към близката болница.
– Бързо, помогнете, моля ви… – гласът му отекна в широкото болнично фоайе. Две сестри дотичаха, сложиха я на количка и я откараха навътре. Илай остана сам в коридора и закрачи нервно между столовете за посетители. След минути, които му се сториха цяла вечност, на вратата се появи възрастен мъж с бяла престилка и прошарена коса.
– Аз съм доктор Елмонд и съм лекуващия лекар на Иви. Добре, че сте я довели толкова бързо, в нейното състояние всяка минута е ценна, когато изпадне в шок. Сега е добре, стабилизирахме я. А Вие всъщност какъв сте ѝ? Роднина?
– Какво ѝ е, докторе? Казахте нещо за състоянието ѝ, болна ли е? Аз… не съм роднина, приятел съм, познавам я отскоро – Илай мачкаше нервно шапката си в ръце и гледаше уплашено.
– Болна е и то доста сериозно, не знаехте ли? От година се опитваме да намерим донор, който да е съвместим с нея. Има апластична анемия[1] и спешно се нуждае от костен мозък. Изследвахме всичките ѝ роднини, но никой не е подходящ. Последните седмици се чувстваше добре, но явно е било привидно. Ако не направим нещо, състоянието ѝ ще се влоши в следващите дни. И, макар че тя е боец, не мога да кажа колко време ще издържи организма ѝ. Отивам да се обадя на майка ѝ. Извинете ме!
– Почакайте, какъв трябва да е донорът? – попита глухо Илай. – Искам да кажа, има ли някакви изисквания за възраст, пол… Може да изследвате мен. Ако не съм прекалено стар, направете нужните тестове. Искам да помогна на това дете, моля Ви…
– Вижте, щом искате, ще Ви направим тест за съвместимост, но не влагайте прекалени надежди. Шансовете не са големи – каза докторът.
– Вие не разбирате… Това малко момиченце ме върна към живота. Готов съм на всичко за нея. Моля Ви, дори вероятността да е под половин процент, си струва да опитаме, нали? – той се приближи към прозореца с посърнал поглед. А навън отново заваля…
…
В болничната стая беше тихо, чуваше се само ритмичното пиукане на апаратурата, която следеше жизнените му показатели. Илай бавно отвори очи и в първия миг не осъзна къде се намира. Снегът, навалял през нощта, правеше всичко вътре да изглежда още по-бяло и светло. Тромаво се завъртя и едва натисна бутона за повикване. След минути до леглото му застана ведра млада сестра.
– Събудил сте се. Как се чувствате? Процедурата мина успешно, дадохме Ви приспивателни, за да поспите. Ще имате леко неразположение няколко дни, но скоро ще се почувствате много по-добре.
– Да, да, аз ще се оправя. Кажете ми за момиченцето, как е тя? – попита припряно той.
– Иви е добре, голям герой е. Сега ѝ е нужна почивка. Благодарение на Вас, ще има един дълъг и пълноценен живот! Доктор Елмонд и Вие направихте чудо за това дете! Ще се погрижа да Ви донесат обяда – каза сестрата и излезе, а Илай тежко въздъхна, сякаш свалил огромен товар от плещите си.
Само след минута в стаята предпазливо влезе непозната жена. Имаше руса коса и, въпреки че лицето ѝ беше подуто от сълзи, очите ѝ бяха щастливи.
– Сестрата ми каза, че сте буден. Аз съм майката на Ивелин. Исках само да Ви благодаря за това, което направихте за детето ми. Без Вас тя… – жената се задави в плач и покри очите си с ръка.
– Моля Ви, недейте, важното е, че операцията е минала успешно. Увериха ме, че ще се възстанови напълно. Вие видяхте ли я?
– Да, да, тя е добре. Сега спи. В следващите дни ще е под непрекъснато лекарско наблюдение и, ако всичко е наред, скоро ще си е вкъщи. Не мога да опиша колко сме Ви благодарни с баща ѝ! Тя е нашето слънчице, а Вие ѝ дадохте шанс да живее. Вие сте добър човек! – стисна ръката му над завивките и си тръгна, хлипайки.
Останал сам, Илай погледна навън, към дърветата, отрупани със сняг. Чувстваше се отпаднал, но трябваше да види Иви. Надигна се трудно и спусна крака на пода. Беше замаян, но въпреки това, бавно се изправи. Хвана стойката на системата, която вливаше лекарство във вената му и се затътри към коридора.
Стаята ѝ беше точно до неговата и той се спря до отворената врата, за да я погледа. Русите ѝ коси бяха разпилени по възглавницата, а очите ѝ трепкаха под клепачите. „Сигурно и насън говори.“ – усмихна се на себе си той. Изглеждаше толкова крехка и малка, че у него се появи непреодолимото желание да я брани от целия свят, ако се наложи. Тя му подари онова зрънце щастие, от което отчаяно се нуждаеше, дори без да го осъзнава. Придаде смисъл на оставащите му дни.
Тъкмо когато тръгна обратно към стаята си, на мозайката видя изхвърлена дума. Бавно се наведе да я вземе, повъртя я в ръце и внезапна мекота се разнесе по лицето му. Обърна глава към спящата Иви и душата му се изпълни с нежност. Думата, която намери и прибра в джоба на болничния си халат, беше ЖИВОТ. Защото Илай беше събирач на думи. Работа като всяка друга.

_____________________[1] Апластична анемия – заболяване, засягащо костния мозък, при което хематопоетичните стволови клетки са увредени и не е възможно да произведат достатъчно кръвни клетки (бел.а.)