Сърца от стомана

„Сърца от стомана“
Бранимир Събев

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото ѝ е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведени до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен – толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.

Категории: ,

ЧЕТИ

ПРОЛОГ

Искам от вас да запомните, че никое копеле не печели войната,
като загива за родината си.
Печели я, като накара другото нещастно копеле да загине за своята.

Генерал Джордж Патън

Бригаден генерал Рангелов изчака търпеливо да стане 17:30, за да е сигурен, че всички в новосформирания щаб са си тръгнали. Работното време бе свършило преди половин час, но все пак – за по-сигурно – не му трябваше компания. Стана, внимателно затвори вратата на кабинета си и старателно я заключи. Спря детектора за дим, усили климатика и спусна щорите. После издърпа най-долното чекмедже на бюрото си и извади фалшивото дъно. Оттам пробляснаха в станиолените си униформи половин дузина пури, строени една до друга подобно на някогашните му войници. Рангелов внимателно разви опаковката на едната, смачка я на топка и я прибра в джоба си. Прекара пурата покрай ноздрите си – ммм, така ухае само раят. После отряза връхчето й с ножица, драсна кибрита и я запали. Ароматът на скъпия тютюн го омая и той не издържа – всмукна колкото можеше, чак до петите, както се казва, и леко му се зави свят. После потрепери, издишвайки дима към тавана. Когато дълго се лишаваш от едно удоволствие, удовлетворението от него е в пъти по-голямо – а когато пък е и забранено, тогава кефът е на макс.
Рангелов пушеше мълчаливо и тръскаше пепелта в стара алуминиева кутия от вакса. Мислеше си колко се бе променил светът за последните няколко години. Или поне България. Промяна и към хубаво… и към не чак толкова. От една страна, никакви крадливи политици, от друга – нямаше къде една пържола да изядеш. Гладът и беднотията преодолени, а нацията – деградирала от мишки в мекотели. Всичко ти е спокойно и не се притесняваш за бъдещето, обаче еднополовите бракове са напълно легализирани. Почти няма болести и престъпления, а заради тази пура можеше да го опандизят.
Неее, този път не. Този път нямаше начин. Беше им нужен и щяха да си затворят очите. Ето, утре повиквателните заминаваха рано сутринта, точно осемдесет на брой. Заминаваха към единствените мъже, способни да спасят страната от това, което я сполетя буквално от ясно небе. И трябваше да се отзоват поне шестдесет от тях, в противен случай нямаше смисъл. Писмата щяха да пристигнат вдругиден, което значеше, че момчетата разполагаха с около 24 часа да се приготвят, не повече. Той хвана най-горното и се загледа в него. Всички изглеждаха еднакви – твърда хартия, националния герб, неговия печат и личния на Майката, различаваше се само името на запасняка.
Рангелов стана, отиде до прозореца и погледна през щорите. Наближаваше шест следобед, още бе светло, а до портала на поделението се различаваха силуети – не всички си бяха тръгнали. Той отклони погледа си за миг надясно, колкото да погледне статуята на Христо Ботев, след което издиша дима и отправи взор напред и нагоре, където стърчеше Плевенската панорама. Щеше ли да бъде успешна тази мисия? Ако не бе… край с България.
Бригадният генерал се върна обратно към бюрото и пак бръкна във фалшивото дъно на чекмеджето. Оттам извади миниатюрна бутилчица, побираща точно сто грама вълшебна течност. Разпечата шишенцето и отпи, затворил очи. Вълшебното „Джони Уокър” изпрати нежни експлозии от устата в мозъка му, а после, докато се стичаше по хранопровода до стомаха, разля блажена топлина чак до върховете на пръстите на краката му. Усещането бе по-добро и от секс.
Я да видим дали тези черни мисли могат да бъдат изтрити с черен етикет.

Добро утро, България! Днес ще бъде прекрасен ден, очаква се температурите да са между 18 и 22 градуса. Времето ще е слънчево, безоблачно както всичко друго в нашата прекрасна родина! А сега новините.
За изтеклото първо тримесечие на годината страната ни влиза в топ 20 на световните икономики по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Остават още три месеца по погасяването на последната вноска и от 1 юли 2041-а вече официално България ще е държава с нулева стойност на външния дълг. Няма да дължим повече и лев на никого.
Вчера официално бе закрит Софийският централен затвор и така последното място, където биват въдворявани престъпници за лишаване от свобода, остава Персин, Беленският остров. От над 10 000 затворници в България през 2015-а днес, четвърт век по-късно, броят им е сведен до 463-ма, и то мъже – криминално проявени жени няма.
Всички икономически отрасли търпят развитие и нарастване – както земеделието и енергетиката, така и тежката и леката промишленост. Естествено, най-важен и от изключително значение е секторът на услугите, в това число туризмът, но в случая по-конкретно информационните технологии. Аутсорсингът, софтуерната поддръжка, комуникациите и изобщо всичко свързано с компютри и интернет са без съмнение основната причина за високия ни жизнен стандарт. И да не забравяме – малцинствата са напълно интегрирани.
За всичко това трябва да благодарим на нашата Майка Пророчица Елена Харизанова, водач на българския народ. Благодарение на качествата и дарбите й бе разрушена системата на политическите касти, проядени от корупция и кражби, благодарение на нея страната ни бе изведена напред в световната икономическа сцена. А с помощта на разработените в родни лаборатории нови ваксини населението ни боледува по-рядко и организмите ни побеждават всичко злотворно по-бързо и по-успешно.
И не забравяйте. За да бъде животът ни все така красив и безметежен, трябва да се спазват прости правила:
– водете редовно децата си на имунизация! Щом срокът изтече, подновете им ваксините! Важи и за вас!
– яденето на месо е порок, а на консумацията на сирене, мляко, кашкавал, масло, яйца и други животински продукти не се гледа с добро око;
– употребата на тютюн, алкохол и наркотици е наказуема, както и притежанието на огнестрелно оръжие;
– проституцията и хазартът са престъпления;
– татуировките и правенето на секс без брак не са препоръчителни.
Без значение какво вероизповедание имате, моля придържайте се към простичките принципи на Майката Пророчица. А нейната религия, както знаете, е Добротата. Бъдете добри и човечни едни към други, бъдете внимателни и търпеливи, проявявайте разбиране и си помагайте. Емпатията ще ни отведе на върха.
Вредните емисии, фините прахови частици, сметищата, боклуците във водните басейни и замърсяването като цяло са сведени до абсолютния минимум. Насладете се на слънцето и чистия въздух, българи!

ПЪРВА ГЛАВА

Никога не питай „за какво“ и „защо аз“.
Просто ти! – и никой друг.

Вече не пишат фантастика както едно време. Да не говорим за фентъзи или ужаси. Няма ги добрата история, добрия сюжет. Няма ги готините забавни, мъжкарски герои. Няма го добрия стар екшън и бой. Всички класически архетипи са натикани в нафталин и забутани да прашасват по таваните, а благородните качества като чест, справедливост, смелост, неподкупност и чувство за дълг мухлясват в мазетата. Сега фантастика, колкото и малко да се пише, се прави по калъп – трябва да спазваш определени квоти. Герои – смели жени и онеправдани чернокожи. За цвят – може да сложиш латиноси и азиатци. Гейове и лесбийки – задължително! Феминизъм, еманципация, евреи – добре дошли! Бели хора, агресия, насилие, убийства, стрелби? В никакъв случай! Описание на вредни навици, псувни, секс сцени? Не! Кастрираха жанра, направиха го безполов и вече почти никой не го чете. Фентъзито се изроди в два типа – тъпи комични истории с дървен хумор или хартиени тухли с описания, пейзажи и размишления. Скука, скука и дразнеща тъпотия. Пък за ужасите не ми се говори. Почти никой не ги пише вече и не се издават на български. Ами то като няма пазар за тези три жанра, защо да се занимаваш? Отделно, видят ли те да четеш нещо такова, си мислят за теб само хубави работи. Ако е фантастика, значи си отнесен мечтател. Ако е фентъзи, значи си вдетинен фантазьор. Ако е ужаси… тогава си някакъв психопат.
Интересно ми е ако хората са предубедени по такъв начин към читателите на тези истории, какво ли си мислят за авторите им?
Ей такива мисли витаят из главата ми в петъчната утрин, докато клеча на сергията си в центъра на Свищов. Хубаво е местенцето, точно на изхода на градската градина, ключова позиция. Срещу мен се е ширнал площад „Алеко” – от лявата му страна е хотел „Дунав” и куп магазини, отдясно – общината и бившето кино, където сега се помещават различни офиси и градската библиотека. След киното – университетът. До мен – единствената будка наблизо, отсреща – ресторант и кафене. Пълно с потенциални клиенти. Чудя се кое ново четиво да подхвана. Тъкмо съм ги наредил прилежно, и работният ден може да започне. От любимите ми три жанра не откривам нищо, което вече да не съм чел или да представлява интерес. Хвърлям критичен поглед към изобилието от любовни романи, поезия, исторически четива, документалистика. Някакво крими може би… А, къде ти, и там скука. Я има едно убийство вътре, я няма и едно. Детски книги, обезкръвени трилъри, обезмрачена мистика… Хм, ей това може да не е лошо – „Джони Блек и Диамантеният Храм”. Приключенско романче от новоизлюпен роден творец за студент по археология, който търчи из цялото земно кълбо да търси изгубени съкровища, които спасява и носи в разните му там световни музеи. Абе нещо краденко от други места ми изглежда, и то доста, но обещава задъхано действие. Да видим…
– Извинете, имате ли новата стихосбирка на Емил Хризантемов?
Млада, хубавичка студентка, миньон с големи очила, бързаща за лекции. Опитвам да се откъсна от теб / да те забравя / да не мисля повече за устните ти / да остана трезвен от опиянението ти / но това ще значи да изсъхна / не обичам слънцето / не искам да ме жари / искам да загина в сянката на косите ти / да се удавя във влагата на очите ти / нека стана лилия / не искам да съм кактус. И т.н. Имам я. Подавам я на момичето и се опитвам да зачета историята за Диамантения Храм.
– Добър ден! Бих искала на Дж. Р. Уорд новата, 38-а книга от „Братството на Черния Кинжал”.
Това му е кофтито да продаваш книги. По цял ден клечиш, скучаеш, няма работа, изведнъж се изсипят куп хора. Извадиш нещо да хапнеш, тъкмо го поднасяш към устата си, и се тропне някой. Оставиш поста за 97 секунди, колкото да пуснеш една вода, връщаш се – на сергията вече опашка. Така и не успявам да прочета и първа страница от приключенското романче. До 9:30 продавам още една стихосбирка, три любовни романа, готварска книга, обемна монография за дейността на най-важните световни политици през последните 25 години и накрая докуцуква лудо старче, което иска да си купи „Аз бях тайният любовник на Хитлер” и „Скритата лирика на Сталин”. Казвам му, че за пръв път чувам за такива книги и старецът е принуден да се задоволи с „История на ЩАЗИ”.
Тъкмо се чудя що за простотия бе това, когато осъзнавам, че кретенията тепърва предстои. Пред сергията ми застава голобрад младок, който се опитва да изглежда строг и навъсен. Смешен е, понеже видимо се бръсне веднъж на две седмици, не по-често. Това, което ме притеснява в него, е… че е облечен във военна униформа. Личи си, че я носи за пръв път – пристъпва от крак на крак и едвам се сдържа да не издърпа дъното на панталона надолу, за да не му убива на пакета.
– Борис Димов Савов? – отсича той, сякаш не задава въпрос, а прави констатация.
– Аз – отронва се неволно от устата ми. Гложди ме лошо предчувствие.
– Има писмо за вас, моля, подпишете се тук – избърборва той думи, които явно е тренирал снощи доста пред огледалото, но пак ги оплита. И ми подава бял плик, за който е закачена с телбод обратна разписка. Подписвам механично, без да знам какво се случва и за какво става въпрос.
Младежът припряно откъсва разписката, хвърля писмото върху книгите и веднага хуква нанякъде. Без майтап, тича тоя! И то така, някак си доволно, сякаш е изпълнил мисия от световна величина. Разкъсвам плика и измъквам от него дебел кремав лист формат А4, в който се зачитам. Е, не. Не може да е истина, честно. Но и аз като останалите жители на осеммилионна България следя новините от последните седмици и знам какво се случва. Трябва да си призная, че всъщност го очаквах.

В ИМЕТО НА НАРОДА
И ОПАЗВАНЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

НАРЕЖДАМ НА РЕДНИКА ОТ РЕЗЕРВА

БОРИС ДИМОВ САВОВ

ДА СЕ ЯВИ НА 14.04.2041 В 14:00 ЧАСА В БИВШЕТО ПОДЕЛЕНИЕ 14460,
ИЗВЕСТНО ПРЕДИ КАТО УЧЕБНА БАЗА „ХРИСТО БОТЕВ” – ГР. ПЛЕВЕН
ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА МИСИЯ ОТ ОБЩОНАЦИОНАЛНО ЗНАЧЕНИЕ

НОСЕТЕ СЪС СЕБЕ СИ ДОЛНИ ДРЕХИ ЗА ЕДНА СЕДМИЦА
МИСИЯТА ВИ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ПОНЕ 30 ДНИ, ЗА КОИТО ЩЕ БЪДЕТЕ
ФИНАНСОВО ОВЪЗМЕЗДЕНИ

ЗА НЕЯВЯВАНЕ В ЗАПОВЯДАНИЯ ДЕН И ЧАС
НА ОСНОВАТА НА НОВО КОНСТИТУЦИОННО ПОСТАНОВЛЕНИЕ
ЛИЧНО ОТ МАЙКАТА ПРОРОЧИЦА
ПОДЛЕЖИТЕ НА ДОЖИВОТНО ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА
ПРИ СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР БЕЗ ПРАВО НА АМНИСТИЯ

КОМАНДИРИ НА ГЛАВНИЯ ЩАБ:

БРИГАДЕН ГЕНЕРАЛ ПЕТКО РАНГЕЛОВ
ПОЛКОВНИК МИЛЬО КОЧЕВ
ПОДПОЛКОВНИК ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

ВОДАЧ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ:

МАЙКА ПРОРОЧИЦА ЕЛЕНА ХАРИЗАНОВА

Вдигам телефона и набирам номера на Красьо.
– Шефче, от понеделник трябва да пратиш някой друг на моето място или да ме заместиш ти. Ще отсъствам по спешност поне месец, смятано от вдругиден. Налага се и няма как да се отърва, по никой начин. Задължения на държавно ниво.
– Що бе, Борисе, какво стана? – шашка се по телефона началството.
Преглъщам и въздишам. После отронвам нещо, което в днешно време в България звучи повече от абсурдно, но е самата истина.
– Получих повиквателна.

Уважаеми зрители, включваме се на живо и предаваме точно от мястото на събитието! Колкото и да е налудничаво, колкото и да не ви се вярва, днес се случи следното: от космоса, посред бял ден, в столицата ни се изсипа метеоритен дъжд! По-точно имаше безброй малки болиди, но основните са четири огромни парчета скала, които превърнаха за миг пъпа на София в лунен пейзаж! Да, точно така! Има много човешки жертви, още повече хора са ранени, броят на засегнатите все още е неизвестен. Разрушенията са за милиони, сградите на БНБ, бившия Партиен дом, Народното събрание и Министерския съвет вече не съществуват…
Ето, нека се приближим, за да видите тези огромни камъни. Внимателно… Всичко е в дупки, огън и дим! Почакайте малко… Видяхте ли това, което видях и аз? Там има нещо, нещо мърда! Нещо живо и то… то не е човек! Какво, в името на всичко свято, е това!!!
Камерата запечатва как чевръсто създание с огромна глава, придвижващо се на четири крака, налита на репортера и го събаря на земята. После изплющява с опашката си, дълга над два метра по оператора, разсичайки го. Камерата пада на земята и остава кадърът със стройното черно същество, съставено сякаш само от сегментирани кости, върху които са опънати тънки, корави мускули, напомнящи намотки кабел. Прилича на нещо средно между влечуго и гигантско насекомо. То методично разкъсва с предните си, завършващи с големи нокти лапи тялото на репортера, а огромната глава с не по-малко огромна зъбата уста нарива месо като багерна кофа. Около камерата бързо се образува локва кръв от мъртвия оператор.
А на заден план се вижда как от скалите излизат същите създания, които плъзват навред…

– Добър вечер, уважаеми зрители. Както всички може би сте осъзнали, стовари ни се наказание свише. Наказание, което не спира, напротив, разраства се. Цяла София е вече евакуирана, столицата на републиката е преместена временно в Пловдив. Какво следва оттук нататък? Как ще продължи животът ни и как ще процедираме изобщо с всичко? Това ще ни разкаже нашият гост в студиото, бригаден генерал Петко Рангелов, главнокомандващ на новосформирания щаб. Здравейте, генерале.
Мъжът срещу водещата бе висок и здрав, видимо около шестдесетгодишен, ала запазен за годините си. Имаше къса, побеляла коса и сиви мустаци, изглеждаше твърд и непреклонен като истински военен, светлоок, сключил пръсти на банката. Не бе поредният позьор, помъкнал парадна униформа, накичен с килограми желязо под формата на медали по себе си. Носеше стандартен зелен натовски камуфлаж, върху който единствените отличителни знаци бяха пагоните и лепенка с фамилията му на джобчето.
– Здравейте – поздрави той полугласно. Камерата улови за миг как левият крак на генерала постоянно подскача нагоре-надолу, после се фокусира върху лицето му.
– Генерале, що за създания са това?
– Тези създания, мила госпожице, ги наричаме извънземни и както всички се убедиха, те не са благосклонно настроени към нас. Това са същества, непринадлежащи към познатите ни биологични видове. Явно са дошли от открития космос, пътувайки кой знае откъде и откога. Според мен бе чиста липса на късмет, че се стовариха точно тук. Можеше да паднат където и да е другаде на планетата, в океана, но явно е било писано да се озоват в България.
– Тези същества са пътували през космоса, скрити в огромни късове скала. Как не са станали на парчета, като паднаха тук?
– Това е много хубав и добър въпрос. Засега сме успели съвсем бегло и отдалеч да проучим въпросните метеорити, играли ролята на космически кораби за тях, и първоначалната ни хипотеза е, че вътрешността на въпросните скали е куха. Представлява нещо като пещера, изпълнена с непозната пореста материя, която служи като ресор, който да омекоти удара от падането. И паднат ли веднъж някъде, съществата изскачат и започват агресивно да нападат, убиват, да се хранят и размножават.
– Как можем да им се противопоставим?
– Благодарение на силно развитата разузнавателна техника и късмета да заловим жив екземпляр вече знаем доста за тях. Въпреки впечатляващите си физически характеристики те могат да умрат. Да, извънредно бързи са, силни и издръжливи. Кожата им е корава, на места по гърба се изражда в рогови плочи, които са непробиваеми за повечето видове куршуми, освен това се справят изключително добре, ако попаднат във вода, без значение дали сладководен или соленоводен басейн, отлични плувци са. Кожестите клапи отстрани на шията им са като хриле, които не само им позволяват да дишат под вода, но и да са жизнени в токсична или силно запрашена среда. Могат да се унищожат само с конвенционално оръжие, влияят се още от огън и радиация.
– А на практика?
– На практика няма кой да го направи. Знаете, че сме нация от крайни пацифисти, ненасилието е не просто религия, а вече е заложено в кръвта на почти всички ни, благодарение на страничния ефект от новите ваксини. Дори да е застрашен собственият му живот, българинът вече не може да убива, било друг човек, животно или създание от чужда планета. Армия нямаме никаква, а полицията ни е малобройна, невъоръжена и със символични функции. Всъщност ако трябва да сме точни – ваксините са оказали минимален ефект върху по-възрастните, които са ги вземали по-малко, и то като израснали индивиди. Но, от една страна, минимален не означава нулев, от друга – невъзможно е да изпратим на бой мъже на по 55-60 години, несериозно е. Трябват ни млади, здрави, енергични и без скрупули бойци.
– Няма ли шанс някой от многобройните ни партньори зад граница, които не споделят нашите виждания, да се притече на помощ? Някой, който не ползва същите ваксини като нас?
– Има, разбира се. Въпреки че се наложиха изцяло в страната ни и се харчат в умопомрачителни количества в чужбина, все още има куп държави като САЩ, Русия, Китай, Турция, Израел и други, които притежават значителни военни ресурси и въпросните ваксини, заедно с прилежащия им пацифизъм, не са наложени на 100%, както тук. Въпреки многобройните молби на нашия водач обаче отговорите засега са в най-добрия случай неутрални.
– Тоест?
– Тоест, българи, оправяйте се, няма да ви пречим, но и няма да ви помагаме. Отказват да изпратят войници тук. Предполагам, от завист, понеже допреди броени дни България бе не просто Швейцария на Балканите, а Раят на Европа, и не само. Или пък може би се притесняват от противника, знам ли. Но това не е най-лошото.
– Кое е най-лошото…
– Най-лошото е, че имаме на разположение само един месец, за да се справим със заплахата. Великите сили са изчислили, че точно толкова е нужно на извънземната зараза да се разпространи извън пределите на столицата и първите екземпляри да стигнат до сръбската граница. По този начин проблемът ще излезе извън страната ни и ще стане световен, а те не искат да го допуснат. Не успеем ли да избием извънземните, на 15 май в 07:00 часа в самия център на столицата ни ще нанесат ядрен удар, който ще изтрие от София извънземните, но ще изтрие от картата и България. Ще бъдем сринати и съсипани безвъзвратно, остатъчната радиация ще ни нанесе непоправими щети. Вече ще ни избягват като туристическа дестинация, промишлеността ще понесе тежък удар, земеделието на практика ще загине, а най-важния ни поминък – IT сферата – ще можем да целунем за сбогом по челото. Българите ще се върнат в XIX век, ще живеем по колиби, чукари и пещери, петимни за къшей хляб, и то малцинството – мнозинството от нас ще избяга и ще се разпилее по белия свят.
– Вие споменахте конвенционални оръжия и огън. Не е ли възможно вместо атомна бомба да използват други средства, примерно касетъчни бомби, напалм?
– Създанията се размножават дълбоко под земята. Свързали са тунелите на метрото с тайните тунели на властта под бившия мавзолей, БНБ, Партийния дом, НДК, прокопали са и свои собствени. Ще се скрият и ще оцелеят, само директно попадение от мощна ядрена бойна глава може да ги унищожи. Или някакво друго решение.
– Имаме ли такова решение, господин бригаден генерал? Нещо алтернативно, някакъв шанс?
Рангелов за пръв път си позволи да се усмихне, макар и леко.
– Имаме… Някакъв.

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото ѝ е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведени до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен – толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

Бранимир Събев е на 38 години, има зад гърба си пет книги с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика. Лауреат е на 22 литературни отличия, основател и председател на Клуба на авторите на хорър „LAZARUS“. „Сърца от стомана“ е дебютният му роман.

ВИЖ

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Сърца от стомана“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *