Кафказус

„Кафказус”
Василий Димов

Василий Димов представя грузинците като марионетки в един пърформанс; като живи играчки, които, заради моментната изгода, могат да забравят и своята история. Книгата ни изправя пред необходимостта да се замислим как се променя исторически един национален образ, в зависимост от политическите промени и от ситуацията.
проф. д-р Елжбиета Тишковска-Каспшак

Категории: ,

ЧЕТИ

Писателят с български корени Василий Димов е автор на няколко книги от така наречената експериментална проза. Днес той заема своето място в съвременната европейска литература. За мен е безспорно най-мистериозният и независим човек от най-новата руска литература.
Лично аз го уважавам и заради факта, че той, завършил факултета по журналистика на Московския държавен университет, предпочита самотна писателска, усърдна, не бърза работа. Без да забравя, че живее на видно място, във вятъра на промяната, който обърна много от колегите и връстниците му, искащи да се справят с времето, да вървят в крак с него или „преди напредъка“.
Няколко пъти книги на Василий Димов бяха номинирани за наградата Букър. Но, уви, оставил този литературен плавателен съд, който се стреми към вечността, писателят не беше загубен във времето, а разтворен в космоса. Само от време на време в Москва, самият той не е обвързан с никакви „партии” или „посоки”. Един българин по рождение, роден в Измаил – Украйна, кръстен в Грузия, който говори няколко европейски езика, Василий Димов продължава да изследва, понякога безмилостно, душата на народа, на чиято земя е станал православен християнин.
Помня, че след излизането на романа „Тбилисимо”, който е преведен на няколко езика, включително на грузински, читателската публика бе разделена на два лагера. Някои нарекоха Димов „този, който познава грузинската душа”, а други – „руският шпионин с грузинската фобия”.
Виртуозната вербална връзка на неговите текстове (с пълната им независимост) извиква в паметта ми имената на други „литературни отшелници” – Евгени Харитонов, който почина или, слава Богу, е жив днес някъде в Канада, Саша Соколов, чиято проза също изглежда много сложна и едвам възможна да се чете. Е, кой казва, че четенето е забавление? „Четенето е най-доброто учение”– тази стара фраза все още е вярна, без значение какво и как пише писателят.
Текстовете на Василий Димов могат да се харесат или не, но едно е сигурно – няма да объркате този автор с друг писател. Дори да ви е трудно да ги четете – при неговите книги това е почти работа и наистина не е забавление. Но е работа здравословна и ползотворна.
Мелодичността, фината хармония на неговите полу-поетични-полу-прозаични линии впечатляват и привличат сериозните читатели да узнаят повече за тази мистериозна реалност, която майсторът толкова умело изгражда. Вярвам, че те ще могат да преодолеят и този безспорно сложен, но наистина иновативен текст, с вътрешно единство и “невидим за света на сълзите”.
В прозата на Димов аз лично намирам и следи от влиянието на германските експресионисти от края на 40-те години на миналия век, докато някои от неговите паралели и параграфи имат нещо общо с лиричните заклинания на съвременния руски автор, „дервиша” от Таджикистан Тимур Зулфикаров.
Многообразните текстове на Димов обаче позволяват на всеки читател да направи свое собствено откритие. Такъв е случаят и с „Кафказус”. Бих казал, че това е висококачествена, истинска, а не пластмасова и бляскава литература.
С голям интерес продължавам да следя работата на писателя Василий Димов и препоръчвам творчеството му и неговото издаване в България.
Евгений Попов – писател и драматург, един от основателите и председател на Руския ПЕН център
Руски нео-имперски дискурс във фантастиката на Василий Димов

В романа „Тбилисимо” на Василий Димов имиджът на грузинците е митичен, те са представени като горди и безкористни хора, които съхраняват патриархалната си традиция и празнуват живота. Този образ е свързан с романтичната митологизация на Кавказ като екзотична периферия на империята.

В по-късните си творби „Кафказус” и „Анабечди”, написани в различна политическа ситуация (след войната в Южна Осетия и Абхазия 2008), Димов унищожава този мит, като представя грузинците по антимитичен начин: като нация на предатели, пияници и лесно управлявани безсмислени кукли. Следователно, образът на една нация се формира от различните влияния, като политическата ситуация, например.

През 20-ти и ранния 21-ви век се наблюдават две тенденции: от една страна, процесите на обединение и глобализация, от друга – културна автономия на народите и защита на културите, понякога до краен национализъм.

Чувството за национална общност обаче се основава не само по митовете на личната памет или на опитите за сравнения на различни национални особености. Василий Димов представя грузинците като марионетки в един пърформанс; като живи играчки, които, заради моментната изгода, могат да забравят и своята история.

Книгата ни изправя пред необходимостта да се замислим как се променя исторически един национален образ, в зависимост от политическите промени и от ситуацията.

проф. д-р Елжбиета Тишковска-Каспшак

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Кафказус“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *