Все някъде пътеката отвежда

„Все някъде пътеката отвежда“
Джина Дундова

ЗИМА

Как бавно се придвижва вече времето,
премръзнало във тази люта зима…
Задъхана през ледените хребети,
върви в мъглата Новата година.
Изкачва се по заскрежени пътища,
минава през притихнали градини,
в които са разцъфнали след мръкване
от мокър сняг оформени гергини.
Дали напролет ще е топъл вятърът
и времето отново ще затича,
когато от висулките проплакали
сълзи от отчаяние се стичат?
Дали ще бърза радостна годината
край цъфналите клони да премине
и този път от съмване до мръкване
щастлива неусетно да измине?
Минава непонятно бавно времето,
когато и в душите ни е зима,
а как отлитат миговете прелетни,
когато сме щастливи, че ни има…

Като цяло „Все някъде пътеката отвежда” е книга на носталгичната преоценка – пътят никога не свършва, дори и след смъртта. Защото „бързеите на времето” унищожават скъпите ни спомени, но създаденото от писателя остава в диханието на вселената.
Анжела Димчева

ЧЕТИ

Джина Дундова – поезията е душата на лекаря

Анжела Димчева

Призванието да си писател е по-силно от всяка благоприлична или уважавана професия. Редица световни писатели са отдали голяма част от живота, времето и творческата си енергия на различни дейности, но все някога поривът за изява на литературната сцена е надделявал. Тогава те са намирали истинското си „Аз”. Особено това важи за лекарите: сред световноизвестните имена са тези на Франсоа Рабле, Антон П. Чехов, Артър Конън Дойл, Фридрих Шилер, Арчибалд Кронин, Съмърсет Моам, Джейм Джойс, Албер Камю, Михаил Булгаков, Майкъл Крайтън; сред българските писатели-лекари са родоначалникът на родната култура и образование д-р Петър Берон, енциклопедистът Иван Богоров, доайенът Димитър Димов (председател на Съюза на българските писатели), както и писатели от последните 3-4 десетилетия като Милчо Радев, Любен Станев, Георги Едрев, Златимир Коларов, Тео Буковски, Калин Терзийски. Много от знаковите класици до края на живота си не напускат лекарската професия, но и създават образци на литературно творчество.
През последните години към активно пишещите лекари се присъедини и поетесата Джина Дундова-Панчева. Тя е автор на 5 стихосбирки и една книга с проза. Новата ѝ стихосбирка е озаглавена „Все някъде пътеката отвежда” (2020) – изданието е билингва (английски /български) и е дело на Издателско ателие „Аб”. Авторският ѝ стил се отличава с искрена монологичност, наситена с носталгичност, песенна рефренност и авторефлективност, която като огледало отразява случващото се около нея. В словесната тъкан живеят в хармонична сплав емоционално-колоритни видения – природа, мисъл, чувство и въображение в автентично, ненатрапчиво, женствено дихание. То облагородява дори грозното в живота, защото поетесата крие длани в красотата – не само като естетическа категория, но като етическо верую. Тя се вглежда в лицата на нашите съвременници – на страдащите и самотните, на хората, които вече живеят в паралелен свят:

Старицата

Лицето ѝ е като разорана нива.
Пътеките пълзят на старостта
по скулите, челото, край очите,
разказвайки за нейната съдба.
Тя няма вече блясък във очите,
избягала е тихо радостта,
но някъде на дъното сълзите
покриват син нюанс от младостта.
Там, в кладенците бистри, надълбоко,
на ириса под светлия покров
годините натрупали са кротко
и вяра, и надежда, и любов.

Читателят навлиза постепенно в картини на мрак и бездуховност, сред живот от „измислени решетки”, но патосът на надеждата почти винаги съпътства поантата на стихотворенията. Тук ще видим тревожните мисли като „нощни пеперуди”, ледените зими и многобагрените есени, нахлуващата със звън пролет, чаканите утрини и „залези от черно кадифе”, лятото, което маха за сбогом, дори магическото превръщане „от сянки – слънце си направих”.
В много от поетичните видения е изрисувана въздействаща метафорична картина, а читателят потъва в нея, впечатлен от тоновете и музикалността ѝ.

Цветен дъжд

От четката на Джаксън Полък вали умислен,
ситен дъжд
и с цветовете на дъгата по бялото на листа капе,
обагря всичко изведнъж и в миг картина непозната,
създадена от този дъжд, изящно гали сетивата.
Зелени котешки очи – лице от светлина и мрак
и лудост пъстра, на петна, от бялото платно извира,
художник с четка е изпял една рапсодия красива,
а котката от слънчев мрак в следи
от цветен дъжд се взира.

„И пепелта ще стане прах по цялата земя”, се казва в Библията, а Джина Дундова прехвърля този символ в ежедневието, където вината изпепелява човешките души (стихотв. „На сутринта”). Много често поетесата се интересува от етическите категории: лъжа, вина, срам, измяна, предаността, детската чистота (в стихотв. „Прозрение”, „Какво си мисли Мечо Пух”, „Равносметка”). Тяхната художническа символика се вплита в природното могъщество на морето, реката, дъжда, вятъра, бурята; появяват се призраци в съня, които плетат своята страховита мрежа – прилепи, демони на изтерзаното тяло и възраждащ се дух… Трябва да бъде отбелязана изящната мелодичност, която извира от стиховете на Джина Дундова. Неслучайно вече няколко поп песни по неин текст се радват на широка аудитория и са наградени на различни конкурси.
Като цяло „Все някъде пътеката отвежда” е книга на носталгичната преоценка – пътят никога не свършва, дори и след смъртта. Защото „бързеите на времето” унищожават скъпите ни спомени, но създаденото от писателя остава в диханието на вселената.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Все някъде пътеката отвежда“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *