Дяволът носи правда

Борислава Христова Манова е родена на 10.09.1989 г. в Благоевград. Има бакалавърска степен по философия в Софийски унивеситет „Св. Климент Охридски”, продължава с магистратура по американистика и британистика на английски език в Нов български университет. Живее в София, но определя себе си като жител на Санкт Петербург. Във времето, през което не работи в сферата на чуждите езици, пътешества, анализира времето, в което живеем, намира утеха от сивото ежедневие в рисуването на портрети – спомени за впечатляващи, неповторими личности. Пише поезия и проза, по време на ученическите и студентските си години има публикувани кратки разкази и стихотворения в сборника „Огнище” под ръководството на литературния ѝ ръководител, писателката Красимира Кацарска. През 2010 г. публикува първия си роман на английски език извън България, „Never: A Story About All Things Immortal” с подкрепата на издателство „Рейдър Пъблишинг Интернешънъл”. Подготвя още два романа и една стихосбирка. Счита се за поет дотолкова, доколкото служи на самата поезия – доколкото поезията е порив към изричане на съкровената истина на съществуването. „Поезията е стремеж към правдивост, последният неподправен пристан на откровеността. Поетът е инструмент на събирателния творчески гений на историята. Чрез себе си той му дава гласност.“ Оттук и следва името на първата ѝ стихосбирка, „Дяволът носи праВда“.

„Дяволът носи праВда“ – неизбежното „Оттук накъде?“
Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси. Тази разходка из времето и пространството е опит да докаже не само на себе си, но и на нас, че след живот без туптящи сърца, безкрайно лутане, превързване на пробойни рани с плач и лицемерни обети е неизбежно да не стигнем някъде. Независимо дали Вегас, Хавай или Хавана. Декорът не винаги е място. Понякога тук и сега е невидимо, усеща се само отвътре. Неизбежно е да не си представяме фетиши, сцени, бойни полета, картинни платна, начала и завършеци, но не те диктуват ритъма на живота. Те носят свят от черно до бяло. Такава е правдата на дявола – „влачим сенките със себе си“. А цветът е в човека. Ако знае как да обича. И неизбежното преоткриване е да обикнеш отново, в празнотата на настоящето. Само така може да падне завесата, скрила онова, което мислим за чуждо клише – че любовта чака на една ръка разстояние, че цял живот е пред очите ни, че ние я отдалечаваме, извървявайки ненужно много стъпки по чужди улици, високи стълбища и стръмни нанадолнища. Които обаче ни отдалечават от днес с теб, от днес до теб, от днес в теб. Отдалечават ни от тази любов въпреки и преди всичко, отвъд мястото, времето, извън тялото, дори любовта – некрасивата, отричаната, „две сходни части/на сбъркано цяло“. Тази, която не е пропаганда, а която ни кара да се чувстваме като малки богове.
Настоящето не е ад, но бихме могли да го превърнем в такъв мизансцен, ако не различим всяко свое камъче в него „по пътя към вечното лято“. Настоящето е „с теб да се шляем до края на пътя, / и да попиташ: /„Оттук накъде?“

Симеон Аспарухов, издател