ДЪРВОТО НА СПОМЕНА
На Данило Киш
Един стар мъж (ще скрия неговата националност,
защото в случая не е това най-важното)
решил един прекрасен ден да засади смокиня.
Тогава точно покрай него минал пътник
(и неговата националност тук ще скрия,
по същите причини като горе)
и най-чистосърдечно (може би) попитал:
Защо садиш смокиня, ще си мъртъв,
когато тази мъничка фиданка върже?
Тогава старецът му казал просто (може би):
Когато бях дете, ядях смокини,
защото някой друг ги беше засадил по-рано.
P.S. Така свети, Данило, твоето дърво на спомена
за бащите без гроб… За бащите-градини.
ДНИ КАТО ТОЗИ
Вземат ти всичко каквото успеят да вземат.
Точно в дванайсет на обед нападат и винаги в гръб.
Ти не очакваш и падаш в тревата, а съседите гледат
как се блъска викът ти безпомощно в стария дъб.
Как изобщо успяваш при този кошмар да извикаш,
откъде при скована от ужас уста този глас като гръм?
Знаеш само, че нищо не знаеш и нищо не питаш,
както себе си гледаш в тревата отстрани като в сън.
Никой няма да дойде на помощ и сам ще се справиш,
криво-ляво ще стъпиш отново на твърда земя,
после бавно ще тръгнеш към вкъщи и почти ще измамиш
своя вътрешен глас, че си струва да вярва в деня.
Има дни като този, след които нощта е безкрайна.
Ако свърши – това е любов. Но дали е случайна?
СНЯГ
Не забравяш момента, когато за пръв път не заплака от болка.
В този ден ти преглътна веднъж и завинаги всичко.
Чисто белият сняг от екрана заваля върху пода на стаята
и разбра, че вали самота и че думите стават излишни.
После всеки детайл от живота изживя предварително
в тези няколко часа ли – дни ли – убийствена вечност.
И когато накрая се съмна, ти нямаше никакви сили
и не вярваше вече изобщо на нищо и в никого.
И когато сред толкова сняг се уплаши от себе си
и усети, че пътят не свършва, а всъщност започва,
ти затвори очи и тогава си спомни за близките
и реши да не чакаш вратата сама да се пръсне
Просто скочи тогава, отключи и се втурна надолу
да прегърнеш жената, от която започва животът.
ЧУПЛИВО
Който разбира нещо от любовта, пръв да се обади.
Аз нищо не разбирам и си го признавам. И вероятно
точно затова обичам. Обичам невъзможното, обичам
онова, което имам и което вече нямам. Обичам живите.
Обичам мъртвите. Обичам всеки кратък миг на тишина.
Обичам нежността, когато дъщеря ми казва „нежност“.
Обичам мъничките й ръце, които ме прегръщат,
усукват се около врата ми и само след секунда
вече ме замерят с плюшени мечета или каквото падне.
Обичам начина, по който се усмихват само майките
и светлината в кротките им погледи те озарява някой ден
така, че – ако ще през ад да минеш – но и ти ще станеш майка.
Обичам тази счупена играчка между нас, когато се прегръщаме
и вече нищо не разбираме. Обичам надписа: „Чупливо от любов“.
МЪЛЧАНИЕ
Как по друг начин да говориш за глада освен с мълчание,
ако мълчанието и гладът ни превръщат в изкуство.
Ако болката от отсъствието е най-старото човешко състояние,
сърцето няма как да не знае – личният опит е белег, чувство.
Сърцето няма как да не знае – по глада се познаваме
и в кошмара, когато след раздяла започваш от нищото
и се мислиш за нула, кръгла нула… Ей така се съмняваме
не в света, а в живота и в себе си – ние, излишните.
Затова се опитвам да помня: не умираш от загубата,
но когато задълго остане без обич и радост, душата умира.
Затова – с пълни шепи на крадец и на просяк раздавай,
и преди още някой да каже: „Изчезвай!“, остави го на мира.
Гол и бос си тръгни и недей да се тровиш с обиди.
За глада замълчи! Който трябва да види, ще види.
НЯКОИ НЕЩА
Това момче е момче, което не знае,
че външно изглежда на пет, а вътрешно
на приблизително деветдесет. Не говорим за
сърце, черен, бял дроб, панкреас, бъбреци,
а за онзи фантомен крайник – душата,
който никой не знае къде е… Но боли.
Това момче е момче, което е всъщност
на седем, макар че е видяло вече всичко.
Или поне ужасно много. Вчера цял ден с екипа
се опитвахме да го спасим. Накрая си тръгнахме,
без да сме открили изход. Сега държа в ръцете си
вързоп от изпокъсана хартия. Дадоха го на мен –
не защото зная как, а защото не зная.
Някои неща не се залепят с тиксо.
Людмила Миндова е поет, писател и балканист. Преводач на художествена литература от бившето югославско пространство, досега в неин превод са публикувани редица книги на известни съвременни творци, сред които Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун и др.
Автор е на стихосбирките „Блус по никое време“ (2010), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016), както и на литературоведските книги „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). Нейни стихотворения са превеждани на различни езици и са включвани в няколко антологии на световната поезия.
През 2017 г. издателство „Изток-Запад“ публикува нейния „Роман за името“, в който темите за спасението на българските евреи, бомбардировките над София през Втората световна война, комунистическия терор и концлагерите, възродителния процес, както и за продължението на всичко това в съвременността се разглеждат през съдбата на няколко личности, които на собствен гръб плащат за грешките на общността.
Отзиви
Все още няма отзиви.