Отворени възможности

Цвета Делчева е автор на поетичните книги: „По нишката тънка“ (1985), включена в антологията „Общежитие“ на изд. „Народна младеж“; „Отвъд предела“ (1992), изд. „Пан“; „Изрядна нощ“ (1995), изд. „Свободно поетическо общество“; „Слънцето си е на мястото“ (2000), изд. „Аквариум Средиземноморие“; „За градовете и нещата“ (2004), изд. „Стигмати“; „Краят на лятото, вечността“ (2006), изд. „Стигмати“; „Отворени възможности“ (2019) – специалната награда „Иван Николов“ за поетична книга (2019), голямата награда на Националния литературен конкурс „Христо Фотев“ (2020).
Книгата „За градовете и нещата“ е преведена от Георги Ангелов и издадена на френски език – „Des villes et des choses“ (2006), изд. „Bénévent”, Ница-Париж, а „Краят на лятото, вечността“ е преведена от Габи Тийман и издадена на немски език – „Ende des Sommers, Ewigkeit“, изд. „Garamond“, Виена.
През 2010 г. издава първия си роман „Реконструкция“, изд. „Сиела“. „Скъпи непознати“ е нейният втори роман.

Категории: ,

ЧЕТИ

КАКТО АЛБАТРОСИТЕ прелитат

дълги разстояния, докато

достигнат полова зрялост

и се завърнат в местата,

където са се излюпили, и аз

много път извървях,

за да се върна по-късно

чак до желанието

да се родя.

2

ЕДНА ПОДАДЕНА РЪКА,

за да скоча от платформата.

Навеждам се толкова напред,

колкото е възможно.

Сякаш пръстът на Господ

докосва пръста ми

и по тялото ми протича живот.

Един силует, който се приближава

в сумрака на залата и сяда до мен.

Очите ми, умишлено взиращи се в екрана,

което не предполага да се случи

каквото и да било от тук нататък.

Полъхът от мълчаливите

разминавания. Но светът

става по-пълен и по-красив,

действителността се превръща

в недействителност, а времето

придобива тъй необходимата

интензивност и усилва

способността ми да чувствам.

 

_____________________________________________________________

ЗАПОЧНАХ ДА ПИША стихове

като толкова други, които имаха

нужда да говорят за сексуалността,

без да употребяват нейния речник.

Много хора, в действителност нищо

особено, придобиваха значение

в работата на фантазията им.

И защото исках да живея,

да живея като тези, които обичат.

И защото бях, нима не бях,

18-каратово розово злато.

3

 

 

КАКВО ИМА В ТАЗИ ПЕСЕН, та е

златна, платинена, диамантена?

Тя говори вместо нас самите,

тя знае всичко.

_____________________________________________________________

ОТМИНА ВРЕМЕТО на по-големите ни братя,

на онези певци – разтърсващи, нежни и агресивни,

наелектризирани, в непрекъснато движение,

витални и експанзивни, екстремни,

на онова нагнетяване в текста

и в изразността.

Отмина времето на по-големите ни сестри,

затворени в песните, изпразнени от собствените си

думи, изпадащи в истерия, припадащи от вълнение

заради текста, написан специално за някой

изпълнител, така че да звучи сякаш това

го казва той – горещо, пламенно, мъжествено

и мускулесто, сякаш го казва на тях.

Ще дойде и нашето време.

Това е най-хубавото ви време, ни обещаваха,

подарявайки ни първия касетофон

и първите касети със записи,

но времето, което те изразяваха,

в някакъв смисъл вече беше отминало

и повече нямаше да бъде.

Дойде времето на диското

и на бас китариста, изнесен много напред,

на пристъпването от крак на крак,

идваше и си отиваше времето на блусовете,

на простите рими и на баладите,

на близкия хват, на танца-прегръдка.

Но аз не бях в него.

_____________________________________________________________

АЗ СЪМ ДЕТЕТО НА ЕДНА САМОУБИЛА СЕ ПЕВИЦА с неподражаема стойка срещу микрофона и с ръце, разгъвани като крила,

от брака с нейния ментор, от когото е очаквала,

по нейния си начин, повече от една песен, повече от една слава,

детето, което не е имала.

Аз съм детето на тази жена с характер, нежна и талантлива,

свързваща поколенията, Мадоната на припевите, обожавана

и ласкана, детето на любовта от пръв поглед с художник

без бъдеще и без голям талант, приключила с поредния ѝ триумф

и оттеглянето ѝ в замъка на красавицата в спящата гора

още преди зачеването ми.

Аз съм детето от голямата ѝ любов, прекъсната от самоубийството

на нейния поет, композитор и изпълнител, пълен с талант,

деликатен, разтърсващ, с неравно и инатливо лице, осветено

от меланхоличния и изгубен поглед на една мрачна природа,

закърмен с неуспехи, необуздан и интелигентен, отвратен

и неразбран, самоунищожаващ се, протестирайки,

на когото щях да приличам.

Аз съм детето от много по-младия от нея мъж, което е абортирала, продължавайки да приема текстове за песни, така добре прилягащи

на онова, което се е знаело за нея.

Аз съм детето от един приятел завинаги,

невъзможното дете от подобна връзка.

Аз съм детето от онзи до нея в непрекъснатите ѝ успехи,

на гребена на всяка нова вълна, младия и съблазнителен

шарлатанин с тихата лудост на безсмъртен алхимик, извадил

нейната женственост на преден план в грандиозните ѝ спектакли,

детето, с което е мислела, че е бременна, но лекарите са го отрекли.

Аз съм детето на тази жена, провокираща непрекъснато

смес от скандал и трагедия, така обичана от публиката,

с мания за ред и чистота, надяваща се на една последна любов,

самотна, перфектно самотна, която не е имала деца.

4

НЕВЪЗМОЖНОСТТА ДА БЪДЕШ.

Жестока невъзможност и ступор.

Смразяващи последствия.

Преди да се подложиш на нови мъки.

Понеже няма друго бъдеще.

Това обременено от условията желание.

И този ужас да се повтори същата несправедливост.

Или пък някой полууспех отново да го отложи.

И на всичките ти молитви отговорът да е: не.

 

_____________________________________________________________

ИЗВАДЕТЕ ОТ ЗАГЛАВИЕТО

поет, което беше презумпция за качества,

а не онова, което трябваше да се докаже,

и поезия – така неочаквано

определената форма на приливната вълна.

Задръжте мътното огледало, за да се види

неговата фигура – драматична, естествено състарена,

и нейната – идеалистична, бухнала и потисната.

Сложете звездичка на вечерта, когато той я срещна, и ефектите, проявени във въздуха, вечерта на желанието тази история

да ѝ бъде причинена, вечерта на неподходящите действия

на неподходящо място и картините от огън, угасващи

в линията на езерото, вечерта, когато посегна

към медальона ѝ и взе кехлибара му в шепата си,

и нека бъде волята му – известявам ви най-голяма вест.

Отбележете под черта, че поемата, която се пишеше

този месец, не е запазена никъде.

Почувствайте принудителното отдалечаване

от възможностите и от амбициите му,

страха, че може да се закотви в пристанището

на този град, от което да не отплава никога.

Опитайте се да разберете как дори смущаващите

неща не я смущаваха – материалистическата етика,

моралното лицемерие на времето –

не е лесно да бъдеш щастлив.

Изключете уредбата – касетата се извъртя

и спря в нощта срещу неделя.

Вижте призрака на една обвързаност, която

той си навлече като броня, неговата решителност

да си тръгне, нерешителната поява на светлина.

Изтеглете от студените води на утрото

нейния опит да се справи със скръбта

и усещането за жестокостта като липса на мяра.

Забележете временното му разколебаване

и че когато се правеше на добър, беше най-лош;

насилието на култа към романтичното

с изискването за съзнателно майсторство.

Забравете баналната ситуация,

нейния страх и неговата реакция,
кръвта на помилването и облекчението сред кръвта.

Изтърпете една жена, после още една,

възбудените нестабилни частици,

слизащи на по-ниско ниво, отделящи

енергия под формата на студена светлина,

и цялата синкава безнадеждност.

Махнете това, което беше вследствие

на абстиненцията – приемането на непредсказуемите му

завръщания, което не се знаеше чия победа е

и кой какво на себе си доказваше.

Извадете я от онзи живарник, в който

я държеше като най-далечна възможност.

Изтрийте поредното момиче от компанията

и заставянето ѝ, ако иска да е някъде,

където иска да е, да приема неща,

които никога не е приемала.

И това, което остане, ще бъде нейният гняв

и думите, с които го нараняваше

и случилото се, с което го убиваше,

защото нямаше да знае нищо

за любовта, особено – за физическата.

И това, което остане, ако изобщо нещо остане,

ще бъде сбъдването на нейните отмъстителни мечти:

изчезването от гримьорната, от плановете му,

почти тичешком, докато той заключваше,

за да остане само картината на пустата улица,

светлината на уличните лампи,

която разтърсва емоционално,

 

напускането на сцената на площада,

отворена от всички страни, с възможност за насочване

на действието съответно към едното или другото кафене,

позоваването на емоции с промяната на позициите

на светлината или с добавянето на нови,

избягването на общите места, без да проявява

високомерна любезност или прекален интерес,

случайните срещи при разпадането и формирането

на нови пространства, нарочните – при смяната

на ролите и ходове отляво и отдясно,

и накрая – мултифункционалните пространства

с много възможности, способни да поемат всякакви

натоварвания, с една непреклонна незаинтересованост.

5

ИСКА ДА СЕ ЗАТВОРИ, да си подбере населението,

изследва възможните притежания

на светлината на украшенията за елха,

може да влезе в която и да било илюстрация

и да се усеща в нея, да бъде морето,

по което корабите не оставят следи,

запомня само състоянията като безкрайното люлеене,

хоризонтът се издига и пада,

дори едно пробито листо не й трябва да си играе,

песните за есента, зимата до първи януари,

дърветата цъфтят по пълнолуние,

не търси самотата, но вече я притежава,

знае всичко за местата, които по-късно ще види,

но ще сънува само това място,

където позна несбъдването преди мечтите си,

то непрекъснато ѝ напомня за своята неслучайност,

заминаващите осиротяват, отбелязват мястото с кръстче,

носят със себе си всичките си умрели,

от този полюс има само една посока – голямото нарушение

на идеята за света, преселването, изгубената хармония,

изгуби естествената близост, територията е нашарена,

да пожелаеш живота на другите е да пропаднеш

в безкрайност, вечност, добре, че мисълта умее да отскача

от тези страшни думи, да се захваща в такива случаи

със семената, те ѝ залисват страха, правят го по-благороден, личен, представят времето като растеж, превръщат се в цветя,

които съществуват извън кръговрата, извън полезността,

тези възклицателни, заради които понася сношението и храненето, моментното усещате за целостта в една възможна връзка

и отчаянието от едно частично значение като цяло безсмислено, упадъкът към една по-низша завършеност,

нещо толкова лично като виенето на свят,

той си отива и я приближава към страха

и като всеки страх непоносим,

птица се издига като подпалена хартийка, изпуска записаното,

ще бъде вечно стара в безсмъртието, защото е остаряла на земята

и няма нито едно убедително свидетелство за младостта,

само героичното начало, оправданието да прави каквото си иска

и да звучи като отмъщение,

преди да им се отдаде изцяло, на своите унищожители,

да си нахвърли оградка от тополи.

6

ПЛАЧЕ,

плаче на пода в кухнята,

седнала в рамката на вратата,

плаче проливно,

плаче,

плаче тихо,

цели часове

сълзите текат по лицето ѝ,

надвишават капацитета

на дренажните системи,

скъсват стените на поносимостта,

цялата идея за бъдещето се откъсва от нея,

родителите ѝ ужасени наблюдават

как се повреждат проводите,

как сълзите ѝ се просмукват през стени и подове,

как нахлуват в тялото ѝ по износените тръби,

как го увреждат, неговите структури, мостове и системи,

пътища и канали, централи и съоръжения,

как започва да губи всякакви енергийни мощности,

гледат как плаче в кухнята,

изплаква си мозъчните и душевните сокове

и сякаш започват да виждат в това

някакви положителни последствия –

нека върви,

щом толкова иска,

нека бяга,

от когото бяга.

_____________________________________________________________

ЗАБУЛЕНА В МЪГЛИ И ОБЛАЦИ,

помъкнала кремираните си очаквания

да ги разпръсне над света.

 

На сутринта се люшкала върху вълните,

учудена, че е пресякла границата,

замитайки следите си с разръфания край на своето

въже, останало ѝ по рождение.

Сред спътниците ни едно лице не обещавало,

водачът из града обаче я забелязал,

разказвал на всички това, което трябвало да чуе тя

и ги изпратил с куп портокали за из път.

Най-после имала цена, с която почвало наддаването,

пресичала морето между останки от градове

и всякакви начала, не помнела кога

владетелят е седнал срещу нея, не знаела кога я набелязал,

но мерникът от слънчево петно не я изпуснал вече.

Започвало да ѝ харесва да бъде наблюдавана,

наливали се думите ѝ, жестовете, охранвали я

за тържеството на опитен или просто смущаващ,

ала единствен познавач.

Танцьорка изпълнявала съблазън –

най-древен танц на тялото,

което се увива, гъне, надипля и обикаля около свойта ос.

Избрана, тя била оставена да наблюдава от самия нос

как между отвесните стени на тесен проход

водачът ще пренесе товара си.

От този ден започнала и да се храни

на масата на господаря,

за идващия празник получила подарък

и имала цял ден да размишлява върху него,

да се разхожда до вечерта из остров,

загатван само по карти на пирати.

Заварила поканените да припяват,

наливали ѝ чашата, напивали я до полунощ,

когато се предала.

Предложили ѝ да свали каквото прецени –

оставила им всичко. Люлеела се цялата земя

върху четирите си кита. Тя притежавала

от изобилието на пазарите на юг,

където пътникът погалва, почуква и опитва

плодовете, мирише ги и си играе.

Когато се завърнала между налягалите

на дъното на ореховата черупка, едва

успявала от ръб до ръб на лодката да улови небето.

Ако на сутринта отново дойде, помислила си

и той дошъл, настъпил падналите диви вишни

по плочника и се проточили мастилени петна,

та всяка от безделните гадателки да може

да ѝ предскаже как в бъдеще ще бъде спасена

и изтезавана.

_____________________________________________________________

ТОВА СА КОДИРАНИ ПИСМА,

защото рано или късно ще бъдат намерени,

показващи волева устойчивост и сигурност

в действията, находчив импровизатор;

подчертаващи неговото широко разпределено

внимание, което бързо превключва и не е

зависимо от условията, което не отслабва никога,

инициативност, уместно и навреме проявена

в напрегнати и критични моменти;

минимализиращи стойността на съдържанието,

изпълващи емоционално

самия факт на получаването им;

умножаващи ефекта на отсъствието;

обрани като при съчетанието на идеален

съпруг с не толкова опитен любовник;

 

изреждащи думите като условието на някаква

задача, за да не бъде никое желание виновно,

но все пак докарващо до лек инфаркт;

опитващи се да заличат последиците от липсата

на необходимата подготовка за среща, сякаш

съществува възможност да бъде осъществена без риск;

извиняващи се за друга, пропусната –

всичко би могъл да плати, но на такъв

живот му липсва пластичност;

 

намиращи точното поведение, правилния

жест, за да осигурят някакво продължение,

една по-фина проява на щедростта,

изразяваща се в намеренията му;

позиращи несъзнателно, защото напразно

преживява автор, ако не го използва;

търсещи връзката между случилите се неща;

неуспешен опит да се спаси от удавяне

като се хваща за приятелството;

оставящи му ролята на добрия,

та съвестта му да остане чиста;

 

без да допускат, че историята вече е станала

достояние, а после винаги идва желанието

да се узнаят всички подробности.

_____________________________________________________________

ТОВА СА ОТЛИЧНО ЗАПАЗЕНИ СПОМЕНИ като след

изригнал вулкан, който събужда интереса към всичко

класическо – майсторите на предишното време,

към всичко необикновено – празника

с цялата му пищна и ярка суматоха, един вид награда

за нещо, което тя беше, защото нейната дарба бе

да чувства, и така необходимото опиянение,

за цъфтежа на живота ѝ.

Спомени, запазени от нейното мълчание –

удоволствието да бъде харесвана от някой,

който изпъква, накратко казано – с превъзходството си;

неговата фигура и не просто фигура, а красива осанка,

предизвикваща всеобщо влюбване;

действията, които правят така,

че кулминацията на един етап

да води до началото на друг;

 

култивирането на жестовост

и превръщането ѝ в ритуал;

 

спонтанното богатство на приключението,

щедростта на случая,

краткият екстаз, откраднат от хода на живота;

ученето как да чака, а в тежки ситуации

да чака, както е научена;

празните дни и тъгата по празниците, плановете,

които сякаш му идват насън и които

му убягват наяве;

рисковете и помагачеството,

влаковете, през които минава

като през инфекциозно помещение,

погледите, полепващи върху нея;

 

невъзможността да се установи в някакъв

стил, луксът на щедростта ѝ;

 

взаимното желание да се споделя, което

поражда зависимост или надценява;

заблудата, че тя има нужда от промяна, нагаждането

към неговите потребности, сякаш са нейни;

близостта, която не се подхранва

достатъчно и изгубва обем;

телефонният номер, сигналът

„свободно“ за нейно добро,

прерязаната вена на връзката, която

продължава да напоява подсъзнанието,

 

ярки, цветни спомени, които не могат да потънат

като кораб на дъното, за да се превърнат

в една различна форма на живот

и да пречистят опитността на този.

ЛИЧИ НА МЪЖА, че много е пътувал

(търговията в Цариград и всичките салтанати);

отива на жената да се провикне веднъж

през отворения прозорец към улицата:

Ако този мъж ме поиска, ще му пристана!

Виждат се екзотичните плодове, които е носел

при редките си завръщания, а тя ги е скривала

от децата за някой болен; виждат се хубавите ѝ

дрехи, та като тръгне да излиза, свекърва ѝ

да клати глава, а свекър ѝ да вика – нека,

нека като я видят, да знаят,

че това е снаха му, която минава!

Тази снимка е от сватбата на дъщеря им –

за младоженеца по-късно щеше да се разправя

какво ли не – че изпращал да вземат яденето

от вкъщи, направо от масата, ако в хана му са дошли

неочаквани гости, че след бомбардировките в София

в началото на 1944-та приютил без пари евакуирани

в града музиканти – само и само да му свири

царският оркестър, докато си пие ракията.

Ето го и внука, който последен от всички деца

престанал да бяга, да спи на открито, да яде

каквото намери или да се бие срещу парче хляб

на страната на някоя банда, да се промъква в двора

по тъмно, та като излезе майка му на сутринта,

да я повика тихо и тя да изплаче, а баща му

да го удари така, че никога да не си научи урока.

 

История за име, фамилия и презиме.

С целия подтекст.

НАТЕЖАЛИ ОТ ДЪЖД цветове в градината,

опънати проводници с крушки

и малък оркестър на подиума.

Дори на черно-бялата снимка

се разпознават ярките цветове

върху лицето на майката, ирисите –

като от лазурит, удава ѝ се

всичко, изискващо взиране.

Бащата е далекоглед, не можеш

да го излъжеш, а очите му

са на ранен сръндак.

Има нещо скрито в това,

което се вижда. Дали е

от свян, или защото вече

решението е взето.

Родителите

не отговарят.

КОЛКО Е БЕЗПОЩАДНО окото на фотоапарата –

с едва забележимо движение детето навива

на кръста си износваната пола,

скрива закърпения си чорап и снимката

се покрива с една тъжна патина.

Не, не вярвам. Неговата бедност е различна.

В кутиите има и други снимки,

направени от професионален фотограф,

те винаги предизвикват у мен изумлението,

че някога наистина съм била дете,

застинало като птичка или играещо без играчки

в един свят, към който се отнася толкова сериозно,

знае вече кое се забравя и кое – не.

СНИМКАТА Е ОТ ПЕТНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ –

малко преди първокласничката

да припадне от вълнение

и да я отнесат в Спешното.

Тази е след това, от празника

на приказките – гримирана е

да вижда, както никой друг

не умее да вижда – тя е четецът.

ТОВА Е ДВОРЪТ, който момичето владее, с основи на разрушена

къща в средата, до които се слиза по няколко стъпала,

но високата ограда е запазена и осигурява пълна свобода

за великите му спектакли на тази невероятна сцена

пред подивялата круша, носеща плодовете си като ордени,

сгърчените мънички ябълки, висящи по дървото без листа,

лешниците – по-твърди от камъка, мушмулата, която не става

за ядене, но упорито ражда, и високата слива,

както може да се предполага

по концентричните кръгове изгнили плодове.

Има припаднали в пръстта саксии и дори един изящен

комин, побит в земята – основен декор, но и дом

с малки отвори-прозорчета и красиви керемиди;

прегръща го и заспива до него и така десет години

недобросъвестно, което ще рече, че е придобило

по давност този свой двор и никой няма право

да застроява спомените му.

ЕКСУРЗОВОДКАТА ПОДМИНАВА ВЪПРОСА защо

църквата „Св.София“ в Киев е превърната в паметник,

и обяснява тринайсетте купола в зелено и златно,

символизиращи Иисус и неговите апостоли,

като красота заради самата красота.

МНОГО НЕЩА тогава наистина не знаехме. Но виждахме това,

което тук се вижда – русначета, избрани между най-прилежните,

за да почиват в лагера Машук, с една полувоенна дисциплина,

да стават в шест, да играят гимнастика, да се строяват

по няколко пъти на ден и навсякъде да ходят с песен

и в униформа, да се хранят с варена риба и картофено пюре

без мляко, с черен хляб, бистър борш и кисèл, а пирогът

да е награда за състезания, да работят по два часа на опитното

поле и да се стремят да получат адреса на някое от децата,

дошли от друга социалистическа страна, едва ли не от запад, развеждани като някаква чуждестранна делегация

из шоколадови и сладоледени фабрики, образцови колхози,

любимците на учителите по литература, на учителите

по физическо възпитание, на дружинните ръководителки –

я как хубаво декламират, я как хубаво маршируват –

повтаряйте след тях тържественото обещание.

ВИЖ

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Отворени възможности“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Go to Top