„Три стръкчета нежност“

„Роден съм през лятото и обичам слънцето, ярките наситени цветове.
Завършил съм гимназия с преподаване на немски език, а впоследствие – международни отношения.
През 1987 г. написах първите си стихотворения. Споделих част от тях единствено с най-близките си.
В началото на новия век попаднах на някои от родните литературни сайтове. Неочаквано и постепенно от читател се превърнах в четящ пишещ. Периодът 2000-2006 г. бе доста интересен и плодотворен за мен. Пишех и публикувах поезия, през 2005 г. написах романа си „Играта“, който излезе през 2006 г.. През 2009 г. създадох блог, в който публикувах голяма част от стихотворенията си.
От лятото на 2008 г. до лятото на 2020 г. живях и работих извън България. Малко преди да се завърна, се роди идеята да събера в кника написаното преди повече от 15 години. Щастлив съм, че тази идея се реализира с любезното съдействие на издателство “Библиотека България”. Така се появиха моите “Три стръкчета нежност”.“
Александър Хикс

За него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв – невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетата, която е сграбчила ежедневието ни. Защото знае кое е по-важно за него – да бъде съпруг, баща, приятел. А поет в света на другите. А как бих искал всъщност да го видим повече хора, за да му се усмихнем, за да му благодарим. За да поздравим автора, а да не притесняваме човека. За да поговорим за езика на философията, която той смело демонстрира в книгата си „Три стръкчета нежност“. Притеглящо и запомнящо се заглавие, зад което като нанизи се движат думите, с които е разказал за младостта и нейните пориви, възходи и падения, чрез очите на големия човек. Същият, чиито очи гледат обаче назад и вадят спомените с болка и ги обличат в мъдрост и прозрение. И тъкмо заради това е невъзможно да бъде поставена пауза, да намерим мястото, където да отдъхнем и да помислим. Невъзможно е да отворим книгата и да спрем за малко, за да погледнем през прозореца, защото самата тя е прозорец – към онова, което всички сме имали, губили, постигали, онова, което е давало криле на всеки от нас, но и задавяло неведнъж. Любовта не е миг, любовта не е спомен за мига, тя съществува дори тогава, когато мислим, че я няма. Може да бъде разказана от всеки, но е важно кога. Александър Хикс говори за нея навреме. А кой е той? Така и не разбрах, но помня любовта в книгата му.
Симеон Аспарухов, редактор